Джон Гришам - Камерата

Отляво беше Хенк Хеншоу, известният лидер на отдавна забравена банда престъпници, позната като Сърдитата мафия. Хенк и пъстрата му банда отвлекли товарен камион една нощ, като само искали да откраднат стоката. Шофьорът извадил пистолет и бил убит в последвалата престрелка. Семейството на Хенк плащаше на добри адвокати, така че още много години нямаше вероятност да умре.

Своя малък участък от Отделението тримата съседи наричаха „Родезия“.

Сам хвърли цигарата в тоалетната и се изтегна на леглото. В деня преди взривяването на кантората на Крамер той се бе отбил в къщата на Еди в Клантън, но не помнеше защо го бе направил, освен че бе занесъл пресни домати от своята градина и си бе поиграл с малкия Алън, сега Адам, в предния двор. Беше април и времето бе топло, спомни си той, а внукът му бе бос. Помнеше пълничките малки крачета с лепенка на едното пръстче. Порязал се на някакво камъче, обясни му Алън и беше много горд. Детето обичаше лепенките и винаги имаше по някоя на пръстите или коленете си. С доматите в ръце, Евелин бе поклатила глава, когато той гордо оказа на дядо си цяла кутия от тях.

Тогава видя Алън за последен път. Бомбата избухна на другия ден, а Сам прекара следващите единайсет месеца в затвора. След края на втория процес, когато го освободиха, Еди и семейството му вече бяха заминали. Той бе твърде горд, за да ги потърси. Разпространяваха се всякакви слухове и клюки за тяхното местопребиваване. Лий казваше, че са в Калифорния, но не можа да ги намери. Години по-късно тя бе разговаряла с Еди и бе научила за раждането на второто им дете, момиче на име Кармен.

От дъното на сектора долетяха гласове. Животът започваше в Отделението на осъдените на смърт. Сам среса мазната си коса, запали още една цигара и разгледа календара на стената. Днес бе дванайсети юли. Оставаха му двайсет и седем дни.

Седна в края на леглото и продължи да разглежда краката си. Дж. Б. Гулит включи телевизора, за да хване новините, и докато Сам пушеше и чешеше глезените си, той слушаше Ен Би Си от Джаксън. След хрониката за местни престрелки, обири и убийства водещият съобщи новината, че в Парчман наближава извършването на екзекуция. Пети областен съд, съобщи той развълнувано, вчера е отменил отлагането на присъдата на Сам Кейхол, най-известния затворник в Парчман, и е насрочил екзекуцията за осми август. Властите смятат, че молбите за обжалване на Кейхол вече са се изчерпали, продължи гласът, и че екзекуцията ще се състои.

Сам включи своя телевизор. Както обикновено, звукът предхождаше картината с цели десет секунди и той чу самият главен прокурор да предрича възмездие за мистър Кейхол след толкова години. На екрана се появиха очертанията на грубо лице, което бълваше думи — лицето на Роксбър, изкривено едновременно в усмивка и в гримаса и някак вглъбено, докато развиваше пред камерите сценария на окончателното отвеждане на мистър Кейхол в газовата камера. Отново се появи водещият, тукашно момче с мустаци като прасковен мъх, който завърши репортажа, припомняйки ужасното престъпление на Сам, а зад рамото му се виждаше шарж на клановец с маска и островърха качулка. Пистолет, горящ кръст и инициалите ККК допълваха картината. Момчето повтори датата осми август, сякаш зрителите би трябвало да я отбележат в календарите си и да си вземат отпуск. После дадоха прогнозата за времето.

Той изключи телевизора и отиде до решетките.

— Сам, чу ли? — извика Гулит от съседната килия.

— Аха.

— Ще те побъркат, братко.

— Да.

— Гледай на нещата откъм хубавата страна.

— Коя по-точно?

— Ами остават ти само четири седмици затвор — изкиска се Гулит на шегата, но не се смя дълго.

Сам извади някакви книжа и седна на края на леглото. В килията нямаше столове. Прочете споразумението на Адам, две страници, от които страница и половина юридически термини. Сам бе запълнил цялото поле с прегледни бележки, написани с молив. Бе добавил цели абзаци на гърба. Сети се за още нещо и намери място да го добави. С цигара в дясната ръка, препречете отново документа. После още веднъж.

Най-накрая Сам се пресегна към рафтовете и внимателно извади допотопната си портативна машина марка „Роял“. Нагласи я върху коленете си, пъхна лист хартия и започна да пише.

В шест и десет вратата откъм северната страна на сектор А щракна и се отвори. В коридора се появиха двама надзиратели. Единият буташе количка с четиринайсет подноса, подредени в различни отделения. Спряха пред първата килия и пъхнаха металния поднос през тесния отвор във вратата. Обитателят на килия №1 бе кльощав кубинец, който чакаше до решетките, гол до кръста. Гащетата му висяха като торба. Той грабна подноса, сякаш бе умиращ от глад бежанец, и мълчаливо го отнесе на леглото си.