Джон Гришам - Камерата

— Не. Ти си първата.

— Как успя да събереш всичко това?

— Отне ми доста време, малко пари и много усилия.

— Невероятно е.

— Когато бях в гимназията, имахме един откачен учител по политология. Той ни позволяваше да мъкнем вестници и списания и да спорим по злободневни въпроси. Някой донесе някаква уводна статия от „Лос Анджелис Таймс“ за предстоящия процес на Сам Кейхол от Мисисипи. Обсъждахме я доста подробно, после следях ме процеса. Всички, включително и аз, бяхме много до волни, когато той бе признат за виновен. Но имахме огромен спор за смъртното наказание. Два месеца по-късно баща ми умря и ти най-накрая ми каза истината. Бях ужасен, че приятелите ми ще я узнаят.

— Узнаха ли?

— Не, разбира се. Аз съм от семейство Кейхол и умея да пазя тайна.

— Скоро няма да бъде тайна.

— Няма.

Настъпи дълга пауза, докато гледаха празния екран. Най-накрая Адам натисна копчето и изключи телевизора. Захвърли дистанционното на масата.

— Съжалявам, ако това ще ти причини неприятности, Лий. Наистина. Предпочитах да го избегна по някакъв начин.

— Ти не разбираш.

— Знам. А ти не можеш да го обясниш, нали? От Фелпс и от семейството му ли се страхуваш?

— Презирам Фелпс и семейството му.

— Но харесваш парите им.

— Заслужила съм ги, ясно ли е? Търпя го от двайсет и пет години.

— Нима се страхуваш, че ще те отлъчат от клубовете ти? Че ще те изритат и от тенис кортовете?

— Стига, Адам.

— Извинявай — каза той. — Беше много тежък ден. Излизам от забравата, Лий. Изправям се пред миналото и мисля, че очаквам всички да бъдат също толкова смели. Извинявай.

— Той как изглежда?

— Грохнал старец. Много бръчки и избледняла кожа. Твърде стар е, за да го държат затворен в кафеза.

— Спомням си, че говорих с него няколко дни преди последния процес. Попитах го защо просто не избяга, защо не изчезне през нощта и не се скрие някъде, в Южна Америка например. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Мислеше си за това. Мама беше умряла преди три години. Еди също. Беше чел книги за Менгеле и Айхман и други нацистки военнопрестъпници, изчезнали в Южна Америка. Той дори спомена Сао Пауло, каза, че е град с двайсетмилионно население, пълен с всякакви бежанци. Имал приятел, май също клановец, който можел да уреди документите му и да му помогне да се скрие. Той мислеше много за това.

— Да беше го направил. Може би тогава баща ми все още щеше да е жив.

— Два дни преди да отиде в Парчман, го посетих в затвора в Гринвил. Това беше последната ни среща. Попитах го защо не е избягал. Никога не бил вярвал, че ще получи смъртна присъда. Каза, че е направил голяма грешка, като не е изчезнал. Грешка, която щяла да му струва живота.

Адам постави купата с пуканките на масата и бавно се наклони към нея. Сложи глава на рамото й. Тя го хвана за ръката.

— Съжалявам, че се забърка във всичко това — прошепна Лий.

— Толкова ми беше жал да го гледам как седи на стола в червения си затворнически гащеризон. Осъден на смърт.

Клайд Пакър щедро си наля силен чай в чаша с неговото име и започна да отхвърля канцеларската работа. Бе работил в Отделението двайсет и една години, последните седем като началник-смяна. Осем часа всеки ден той бе един от четиримата сержанти, отговарящи за по четиринайсет осъдени мъже, двама надзиратели и двама обслужващи затворници с леки присъди. Приключи с документацията и провери дъската за съобщения. Имаше една бележка да се обади на директора. В друга се съобщаваше, че на Ф. М. Демпси му свършват хапчетата за сърце и иска да отиде на лекар. Те всички искаха да отидат на лекар. Той отпи от горещото кафе и излезе от канцеларията за сутрешната си обиколка. Провери униформите на двамата надзиратели на входа и каза на по-младия да се подстриже. Беше бял.

Отделението не беше лошо място за работа. По правило осъдените на смърт бяха тихи и се държаха добре. Прекарваха двайсет и три часа дневно в килиите си, отделени един от друг, което ги лишаваше от възможността да създават неприятности. Спяха по шестнайсет часа. Хранеха се в килиите. Разрешаваха им един час на ден разходка, или „техния час навън“, както го наричаха. Ако желаеха, можеха да прекарат този час сами. Всички имаха или телевизор, или радио, или и двете. След закуска четирите редици килии оживяваха — музика, новини, лигави телевизионни сериали и тихи разговори през решетките. Затворниците не можеха да видят съседите си по килия, но разговаряха свободно. Понякога избухваха спорове за силната музика, но тези малки кавги се уреждаха бързо от охраната. Затворниците имаха някои права и привилегии. Отнемането на телевизор или радио беше истинска катастрофа.