Джон Гришам - Камерата

— Питал ли е някога за баща ми?

Тя допи чашата си и я остави на масата. Никога не й бе хрумвало, че един ден ще я молят да си спомни такива подробности от тая тъжна история. Бе направила всичко възможно да я забрави.

— През първата година, когато се върна вкъщи, понякога ме питаше дали имам новини от брат ми. Нямах, разбира се. Знаехме, че сте някъде в Калифорния, и се надявахме, че сте добре. Сам е много горд и упорит човек, Адам. Никога не би му хрумнало да ви потърси и да ви моли да се върнете. Тъй като Еди се срамуваше от семейството си, Сам смяташе, че е по-добре да си остане в Калифорния. — Тя замълча и се сниши в канапето. — На мама й откриха рак през седемдесет и трета и аз наех частен детектив да намери Еди. Той работи шест месеца, взе ми сума пари, но не го откри.

— Бил съм на девет години, в четвърти клас. Живеех ме в Салем, Орегон.

— Да. Евелин по-късно ми каза, че вие сте били известно време в Орегон.

— Местехме се непрекъснато. До осми клас всяка година посещавах различно училище. После се установихме в Санта Моника.

— Бяхте неуловими. Еди сигурно бе наел добър адвокат, защото всички следи от Кейхол бяха заличени. Детективът дори се свърза с някои местни хора, но без успех.

— Тя кога умря?

— През седемдесет и седма. Всъщност седяхме пред църквата и чакахме да започне погребалната церемония, когато Еди се вмъкна през една странична врата и седна зад мен. Не питай как е узнал за смъртта на мама. Просто се появи в Клантън и после отново изчезна. Не каза нито една дума на Сам. Бе взел кола под наем, за да не може никой да провери номерата. След погребението го потърсих, но той беше изчезнал. На следващия ден отидох в Мемфис и видях, че ме чака пред вратата. Пихме кафе два часа и разговаряхме за всичко. Показа ми ученически снимки на теб и Кармен. Всичко било чудесно в слънчева Калифорния. Добра работа, хубава къща в предградията. Евелин продавала недвижими имоти. Американската мечта. Каза ми, че никога няма да се върне в Мисисипи, дори за погребението на Сам. След като се заклех, че ще пазя тайна, той ми каза новите ви имена и ми даде телефонния си номер. Не адреса, а само телефонния номер. Заплаши ме, че ако наруша тайната, просто ще изчезне отново. Помоли ме да не му звъня по телефона, освен в спешни случаи. Казах му, че искам да видя теб и Кармен, а той отговори уклончиво, че и това може да стане някой ден. В отделни моменти си беше старият Еди, в други ми изглеждаше съвсем различен. На раздяла се прегърнахме и си махнахме. Повече не го видях.

Адам натисна дистанционното и видеото светна. Ясните кадри от третия, последен процес се движеха бързо и изведнъж се появи Сам, с тринайсет години по-стар и с нов адвокат. Двамата излетяха от една странична врата на съда в окръг Лейкхед.

— Ходи ли на третия процес?

— Не. Той ми нареди да не ходя.

Адам спря видеото.

— Кога разбра Сам, че отново започват да го преследват?

— Трудно е да се каже. Един ден прочетох в мемфиски вестник, че новият прокурор в Гринвил иска преразглеждане на делото Крамер. Не беше дълъг материал, само два абзаца в средата на вестника. Помня, че го прочетох с ужас. Четох го десет пъти. След всички тези години името Сам Кейхол отново се появи във вестници те. Не можех да повярвам на очите си. Позвъних му. И той, разбира се, също го беше прочел. Каза ми да не се тревожа. Две седмици по-късно се появи нова статия, този път по-дълга, със снимка на Дейвид Макалистър в средата. Позвъних на татко, а той ме успокои, че всичко е наред. Така се започна. Отначало доста кротко, а после набра скорост и просто нямаше спиране. Семейство Крамер подкрепиха идеята, после се намеси Националната асоциация за защита на цветнокожите. Един ден стана ясно, че Макалистър е решил да настоява за нов процес, който нямало да завърши като другите. На Сам му призля от това, уплаши се, но опита да се държи смело. Каза, че е спечелил два пъти и можел да успее отново.

— Позвъни ли на Еди?

— Да. Щом стана ясно, че отново ще предявят обвинение, му позвъних и му съобщих новината. Той не каза почти нищо. Обещах му да го държа в течение. Не мисля, че го прие добре. Скоро за това започнаха да пишат всички вестници и съм сигурна, че Еди е следил процеса.

Изгледаха мълчаливо останалите кадри. Усмихнатото лице на Макалистър се виждаше навсякъде и Адам съжали многократно, че не го е изрязал още отначало. Сам бе отведен за последен път в белезници и екранът угасна.

— Някой гледал ли го е? — попита Лий.