Джон Гришам - Камерата

— Занимаваме се най-вече с корпоративни проблеми — продължи Кули. — Представляваме стари банки и сме пълномощници на местни правителствени организации.

Вълнуваща работа, помисли си Адам.

— Фирмата съществува от сто и четирийсет години и е най-старата в Мемфис. Още от времето на Гражданската война. Няколко пъти се е разделяла, а после се сляла с големите от Чикаго.

Кули гордо завърши хронологията, сякаш произходът имаше нещо общо с правната практика през деветдесета година.

— Колко адвокати работят тук? — попита Адам, опитвайки се да запълни паузите в разговора, който бе тръгнал бавно и безцелно.

— Дузина. Единайсет помощници. Девет чиновници. Седемнайсет секретарки. Десетина души помощен персонал. За тази част на страната фирмата върши добра работа. Разбира се, съвсем не като в Чикаго.

Тук си съвсем прав, помисли си Адам.

— С нетърпение очаквам да поработя с вас. Надявам се, че няма да ви преча.

— В никакъв случай. Но се страхувам, че няма да можем много да ви помогнем. Ние сме корпоративен тип адвокати, канцеларски плъхове, работим с купища книжа и други подобни. Не съм влизал в съдебна зала от двайсет години.

— Ще се оправя. Мистър Гудман и момчетата в Чикаго ще ми помогнат.

Кули се надигна поривисто и потри ръце, сякаш не знаеше какво друго да прави с тях.

— Дарлийн ще бъде ваша секретарка. Всъщност тя работи за няколко души, но аз успях някак да я прикрепя към вас. Тя ще ви даде ключ и ще ви обясни за паркирането, безопасността, телефоните, ксерокса и другите неща. Всичко тук е първокласно. Ако имате нужда от помощник, трябва само да ми кажете. Ще откраднем един от другите и…

— Не, няма нужда. Благодаря.

— Добре тогава, елате да видим кабинета ви.

Адам последва Кули по тихия пуст коридор и се усмихна вътрешно, представяйки си канторите в Чикаго. Там коридорите бяха винаги пълни с изтормозени адвокати и забързани секретарки. Телефоните звъняха непрекъснато, а бръмченето на ксероксите, факс машините и вътрешните телефони създаваше атмосфера на търговски център. Беше истинска лудница десет часа дневно. Уединение можеше да се намери само в библиотеките или из ъглите на сградата, където работеха съдружниците.

Това място бе тихо като дом на покойници. Кули бутна една врата и щракна ключа на осветлението.

— Как ви се струва? — попита той, описвайки голям кръг с ръка. Стаята бе повече от подходяща — дълъг тесен кабинет с красива полирана маса в средата и пет стола от всяка страна. В единия край бе подредено временно работно място с телефон, компютър и стол. Адам заобиколи масата и погледна етажерката, пълна с прегледно подредени, но явно неизползвани юридически книги. Надникна зад завесите на прозорците.

— Хубав изглед — каза той и погледна надолу към гълъбите и хората по търговската улица.

— Надявам се, че е добре — каза Кули.

— Чудесно е. Ще ми свърши работа. Ще си стоя тук и няма да ви се пречкам.

— Глупости. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. — Кули бавно се приближи към Адам. — Има обаче един проблем — каза той и внезапно свъси вежди.

Адам се обърна към него.

— Какъв?

— Преди два часа ми позвъни един тукашен репортер. От Мемфис. Не го познавам, но каза, че следи делото Кейхол от години. Знаете ли, попита дали нашата фирма все още се занимава с делото. Предложих му да се свърже с колегите от Чикаго. Ние, разбира се, нямаме нищо общо. — Той извади едно листче от джоба на ризата си и го подаде на Адам. На него беше написано име и телефонен номер.

— Ще се погрижа за това — каза Адам.

Кули се приближи още малко и скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, Адам, нали знаете, че ние не се явяваме в съда. Вършим корпоративна работа. Големи пари падат. Но сме много въздържани и избягваме всякаква публичност.

Адам бавно кимна, но не каза нищо.

— Никога не сме имали нищо общо с наказателни дела, а още повече с такова голямо дело.

— И нямате желание да се ровите в мръсотията.

— Не съм искал да кажа това. Не ме разбирайте превратно. Просто нещата са различни в Мемфис. Тук не е Чикаго. Най-големите ни клиенти са няколко много стабилни и почтени стари банкери, за които работим от години, и… как да кажа, стараем се просто да запазим репутацията си. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Не.

— Мисля, че се изразих ясно. Не се занимаваме с престъпници и внимаваме много да не навредим на авторитета си.

— Не се ли занимавате с престъпници?

— Никога.

— Но вие представлявате големи банки, нали?