Джон Гришам - Камерата

— Много хора биха искали Сам да умре.

— Кои по-точно?

— Губернаторът и главният прокурор. Сигурен съм, че сте наясно с губернатора, но главният прокурор е човек, с когото трябва да бъдете много внимателен. Той, разбира се, иска да стане губернатор някой ден. Не знам защо, но в този щат сме избрали цяло поколение от млади, ужасно амбициозни политици. Тях сякаш не ги свърта на едно място.

— Май че се казва Роксбър.

— Той е. Обича да го снимат, а този следобед очаквам да даде пресконференция. Ако не измени на себе си, ще си припише всички заслуги за победата в съда и ще обещае да положи големи усилия, за да се извърши екзекуцията на Сам след четири седмици. Нали знаете, канцеларията му се занимава с такива неща, А няма да се изненадам, ако самият губернатор се появи във вечерните новини с някакъв коментар. Мисълта ми е следната, Адам — ще има огромен натиск отгоре, за да се гарантира, че няма да има повече отлагане. Искат смъртта на Сам заради собствени политически цели. Ще го постигнат с всички средства.

Адам се загледа в следващия лагер, покрай който минаваха. Баскетболният мач с по десетина играчи от всяка страна бе в пълен разгар. Всичките бяха чернокожи. До игрището неколцина щангисти тежка категория вдигаха щанги. Адам забеляза и няколко бели.

Лукас свърна по друг път.

— Има и още една причина — продължи той. — В Луизиана ги убиват направо. В Тексас през тази година са екзекутирали вече шестима. Във Флорида — пет. А тук не е имало екзекуция повече от три години. Според някои ние просто се размотаваме. Време е да покажем на другите щати, че и ние се отнасяме също толкова сериозно към доброто управление. Миналата седмица в Джаксън законодателна комисия обсъди този въпрос. Имаше всякакви гневни изявления за безкрайното протакане. Не бе изненадващо решението им, че са виновни федералните съдилища. Упражнява се голям натиск, когато нечия смъртна присъда трябва да се приведе в изпълнение. Сам се оказва следващият.

— Кой е след Сам?

— Всъщност никой. Може би едва след две години. Лешоядите вече кръжат наоколо.

— Защо ми казвате всичко това?

— Аз не съм ваш враг, разбирате ли? Аз съм адвокатът на затвора, не съм щатът Мисисипи. А вие не сте идвали преди. Мислех, че ще искате да узнаете тези неща.

— Благодаря — отвърна Адам. Въпреки че бе получил информацията, без да я иска, щеше да му бъде полезна.

— Ще ви помагам с каквото мога.

На хоризонта се показаха покривите на сгради.

— Онова предната част на затвора ли е? — попита Адам.

— Да.

— Сега искам да си вървя.

Кантората на „Кравиц и Бейн“ в Мемфис заемаше два етажа от сграда, наречена „Бринкли Плаза“, построена през двайсетте години на ъгъла между Мейн Стрийт и Монро в центъра на града. Мейн Стрийт бе известна и като търговския комплекс на средна Америка. В опит да се съживи центърът на града бе наложена забрана за движение на коли и камиони и асфалтът бе заменен с плочки, чешми и декоративни дървета. Допускаха се само велосипедисти.

Самата сграда беше ремонтирана и подновена с вкус. Главното фоайе блестеше в мрамор и бронз. Канторите на „Кравиц и Бейн“ бяха просторни и богато украсени с антики, дъбов фурнир по стените и персийски килими.

Привлекателна млада секретарка придружи Адам до ъгловия кабинет на Бейкър Кули, главния съдружник. Запознаха се, ръкуваха се и гледаха възхитено секретарката, докато излезе и затвори вратата.

— Добре дошли на юг — най-накрая рече той и седна разкошен въртящ се стол, тапициран в червена кожа.

— Благодаря. Сигурно сте говорили с Гарнър Гудман.

— Вчера. Два пъти. Той ме информира. В края на този коридор има хубава малка заседателна зала с телефон, компютър и много пространство. Ваша е, докато, ъъъ, всичко свърши.

Адам кимна и огледа кабинета. Кули имаше вид на делови човек. Беше малко над петдесетте, чист и спретнат като бюрото си. Говореше бързо и непрекъснато жестикулираше. С посивялата си коса и тъмните кръгове под очите приличаше на изтощен от работа счетоводител.

— С какво се занимавате тук? — попита Адам.

— Нямаме много дела в съда, а за наказателни да не говорим — дойде бързият отговор, сякаш престъпниците нямаха право да стъпват с мръсните си крака по дебелия мокет и скъпите килими в кантората.

Адам си спомни описанието на Гудман за клона в Мемфис — фирма бутик, с дванайсет добри адвокати, чието сливане с „Кравиц и Бейн“ преди години беше мистерия. Допълнителният адрес върху бланката обаче изглеждал много добре.