Джон Гришам - Камерата

Когато Адам преминаваше през втората врата, червената кофа започна да се спуска. Спря на един метър от земята и той започна да рови на дъното, докато намери своята връзка с ключове. Не погледна нито веднъж към охраната.

Бяло микробусче с официалните надписи на затвора отстрани и отзад чакаше до колата на Адам. Прозорецът откъм шофьора се отвори и Лукас Ман подаде глава.

— Бързате ли?

Адам отново погледна часовника си.

— Всъщност не.

— Добре. Качвайте се. Трябва да поговорим. Ще направим една бърза обиколка наоколо.

На Адам никак не му се искаше да прави бърза обиколка наоколо, но и без това смяташе да се отбие в кабинета на Ман. Отвори другата врата и хвърли сакото и куфарчето си на задната седалка. За щастие климатичната инсталация работеше. Хладен и все още безупречно колосан, Лукас изглеждаше малко странно зад кормилото на микробуса. Отдалечи се от Отделението и пое към главното шосе.

— Как мина? — попита той. Адам се опита да си спомни точно описанието, което Сам бе дал на Лукас Ман. Нещо в смисъл, че не може да му се вярва.

— Мисля, че беше добре — отвърна той предпазливо.

— Ще го представлявате ли?

— Може би. Иска да го обмисли довечера. И желае да ме види утре.

— Няма проблем, но ще трябва да го накарате да подпише утре. Имаме нужда от някакво писмено пълномощно от негова страна.

— Ще го получа утре. Къде отиваме? — Завиха наляво и се отдалечиха от затвора. Минаха покрай последните спретнати бели къщи със сенчести дървета и цветни лехи и поеха през полето, засято с памук и фасул, чийто край не се виждаше.

— Нямам предвид нещо конкретно. Мислех си, че може би искате да видите част от нашето стопанство. Трябва да уточним някои неща.

— Слушам ви.

— Решението на Пети областен съд пристигна сутринта, а вече ни позвъниха поне трима репортери. Подушили са мириса на кръв, разбира се, и искат да знаят дали краят на Сам е дошъл. Познавам някои от тези хора, имал съм работа с тях и преди, при други екзекуции. Малцина са свестните, повечето са отвратителна пасмина. Както и да е, всички те питат за Сам и се интересуват дали има адвокат. Дали ще се защитава сам до края. И други подобни глупости.

Отдясно в полето се виждаше голяма група затворници в бели панталони, без ризи. Работеха на редици, бяха потънали в пот, а гърбовете и гърдите им лъщяха под палещото слънце. Охраняваше ги въоръжен надзирател на кон.

— Какво правят онези там? — попита Адам.

— Берат памук.

— Задължават ли ги да работят?

— Не. Всички са доброволци. Иначе трябва да седят по цял ден в килиите си.

— Облечени са в бяло, а Сам в червено. До магистралата видях друга група в синьо.

— Различният цвят на дрехите показва на какъв режим са. Бялото означава, че тия тук не са опасни.

— Какви престъпления са извършили?

— Всякакви. Наркотици, убийства, всичко, за което може да се сети човек. Но откакто са тук, са показали добро поведение, затова носят бели дрехи и им е разрешено да работят.

Завиха в пресечката и отново видяха огради и бодлива тел. Отляво имаше еднакви постройки на две нива, разклоняващи се във всички посоки от централното тяло. Ако не беше бодливата тел и кулите с охраната, това отделение можеше да мине за зле проектирано общежитие в колеж.

— Какво е това? — попита Адам, посочвайки с ръка.

— Отделение 30.

— Колко отделения има тук?

— Не знам точно. Непрекъснато се строят нови помещения, а старите се събарят. Трябва да са трийсетина.

— Изглеждат нови.

— О, да. Имаме проблеми с федералните съдилища близо двайсет години, затова строим непрекъснато. Не е тайна, че истинският главен надзирател на това място е федерален съдия.

— Могат ли репортерите да изчакат до утре? Трябва да видя какво е намислил Сам. Не ми се ще да говоря с тях сега, а утре нещата да тръгнат на зле.

— Мисля, че за един ден мога да ги отклоня. Но няма да искат да чакат дълго.

Отминаха последната наблюдателна кула и Отделение 30 изчезна. Пътуваха най-малко две мили, преди да зърнат над полята блестящата бодлива тел на друго отделение.

— След вас тази сутрин разговарях и с директора — каза Лукас. — Каза, че иска да се срещнете. Ще ви хареса. Знаете ли, че той мрази екзекуциите? Надяваше се да се пенсионира след две години, без да преживее още една екзекуция, но сега започва да се съмнява.

— Май разбирам. Той просто си върши работата, нали?

— Всички тук си вършим работата.

— Точно това искам да кажа. Имам впечатлението, че всеки тук иска да ме потупа по гърба и да поговори с тъжен глас с мен за онова, което ще се случи с бедния старец Сам. Никой не иска да го убива, вие просто си вършите работата.