Джон Гришам - Камерата

След дългогодишни наблюдения Пакър бе решил, че съществуват два вида убийци в Отделението. Едните бяха хладнокръвните убийци, които при удобен случай отново биха посегнали на човек, а другите бяха просто хора, които никога не биха помислили да пролеят втори път кръв. Първите трябваше бързо да ги пъхнат в газовата камера. Вторите разстройваха много Пакър, защото тяхното екзекутиране не беше от полза за никого. Обществото нямаше да пострада и дори нямате да забележи, ако тези затворници излязат на свобода. Сам твърдо принадлежеше към втората група. Можеше да се върне вкъщи и скоро да умре там в самота. Не, Пакър не искаше Сам Кейхол да бъде екзекутиран.

Той се потътри обратно по сектор А, като пиеше кафето си и се взираше в тъмните килии. Неговият сектор бе най-близо до изолационната, до която се намираше камерата. Сам бе в килия №6 на сектор А, буквално на трийсетина метра от газовата камера. Преди няколко години бе помолил да го преместят заради някаква глупава свада със Сесил Дъф от съседната килия.

Сега Сам седеше в тъмното на ръба на леглото. Пакър спря и се приближи до решетките.

— Добрутро, Сам — каза той тихо.

— Добрутро — отвърна Сам и премигна към Пакър. После се изправи и застана в средата на килията, с лице към вратата. Беше облечен в мърлява бяла фланелка и широки гащета, което поради жегата бе обичайното облекло за затворниците в Отделението. Според правилника яркочервените гащеризони се носеха извън килията, но вътре облеклото бе оскъдно.

— Денят ще бъде горещ — изрече обичайният сутрешен поздрав Пакър.

— Почакай до август, и ще видиш — както обикновено отговори Сам.

— Добре ли си? — попита Пакър.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Адвокатът ти каза, че днес пак ще дойде.

— Да. Тъй рече. Май имам нужда от много адвокати а, Пакър?

— Така изглежда. — Пакър отпи от кафето и тръгна надолу по коридора. Прозорците зад него гледаха на юг и през тях се процеждаха първите слънчеви лъчи. — Ще се видим по-късно, Сам — каза той и се отдалечи. Провери останалите килии и установи, че всички затворници са вътре. Резетата на вратите щракнаха, когато той излезе от сектор А и се върна в предната част на затвора.

Над мивката от неръждаема стомана се намираше единствената лампа в килията — също от неръждаема стомана, за да не може да се нареже и използва като оръжие или средство за самоубийство. Под мивката имаше тоалетна от същата стомана. Сам включи лампата и си изми зъбите. Наближаваше пет и трийсет. Тази нощ спа лошо.

Запали цигара и седна на края на леглото, гледайки краката си и боядисания циментов под, който някак задържаше топлината през лятото и студа през зимата. Единствените му обувки, чифт гумени сандали за баня, които мразеше, бяха под леглото. Имаше и един чифт вълнени чорапи, с които спеше през зимата. Останалите му вещи включваха черно-бял телевизор, радио, пишеща машина, шест фланелки с дупки, пет чифта обикновени бели гащета, четка за зъби, гребен, ножички за нокти, вентилатор, четири романа с меки корици, подредени по размер и дебелина на една полица, и календар. Най-ценното, което имаше, бе колекция от книги по право, които бе събирал и научил наизуст през годините, прекарани тук. Те също бяха поставени прилежно върху дървени полици срещу леглото му. В един кашон на пода между полиците и вратата имаше обемисти папки, съдържащи хронологично съдебната история на делото „Щатът Мисисипи срещу Сам Кейхол“. И нея бе научил наизуст.

Банковата му сметка бе оскъдна. Нямаше други задължения освен смъртната присъда. Отначало бедността о измъчваше, но тази грижа бе изчезнала преди много години. Според семейната легенда прапрадядо му бил богат човек със земи и роби, но никой от сегашните членове на семейство Кейхол не беше заможен. Бе познавал осъдени, които трепереха над вещите си, сякаш наследниците им щяха да се карат за скапаните им телевизори и порнографски списания. Той бе мислил за собственото си завещание и бе решил да остави вълнените си чорапи и мръсното бельо на щата Мисисипи или може би на Националната асоциация за защита на цветнокожите.

Килията отдясно обитаваше Дж. Б. Гулит, неграмотно бяло момче, което бе изнасилило и убило връщащ се вкъщи хомосексуалист. Преди три години само дни деляха Гулит от екзекуцията, когато Сам се намеси с изобретателно предложение, посочвайки няколко нерешени проблема и обяснявайки на Пети областен съд, че Гулит няма адвокат. Незабавно бе постановено отлагане на присъдата и Гулит му стана приятел до гроб.