Джон Гришам - Камерата

— Не си ли сигурен?

— Беше много отдавна. — Той затвори очи и се замисли за миг.

— Да, така беше, номер шест.

— ФБР твърди, че това е бил шестият атентат.

— Това решава спора. Те са винаги прави.

— Веднъж ли е бил използван зеленият понтиак или и при всички останали атентати?

— Доколкото си спомням, два пъти. Гледахме да не използваме една и съща кола.

— Винаги ли Доугън ги доставяше?

— Да. Той беше търговец на коли.

— Знам, Същият човек ли докара понтиака при предишната акция?

— Никога не съм виждал човека, който е докарвал колите. Доугън не действаше по този начин. Беше крайно внимателен и изпипваше всички подробности. Не съм сигурен, но предполагам, че човекът, който е докарвал колите, не е знаел нищо за мен.

— Динамитът в колите ли беше?

— Да. Винаги. Доугън имаше оръжие и експлозиви, които биха стигнали за една малка война. Онези от ФБР не откриха арсенала му.

— Къде се научи да използваш експлозиви?

— В тренировъчния лагер на Клана и от наръчника.

— Вероятно се е предавало по наследство, а?

— Не.

— Сериозно те питам. Как се научи да взривяващ експлозиви?

— Много е просто. Всеки глупак може да се научи за трийсет минути.

— Значи малко практика, и ставаш експерт.

— Практиката е полезна. Не е по-трудно, отколкото да запалиш фойерверк. Драсваш клечка кибрит, независимо каква, и я поставяш в края на дълъг фитил, докато той се запали. После си плюеш на петите. Ако имаш късмет, няма да избухне до петнайсет минути.

— Значи всички в Клана се научават на това?

— Повечето от ония, които познавах, можеха да го правят.

— Познаваш ли все още някои от Клана?

— Не. Те ме изоставиха.

Адам го наблюдаваше внимателно. Пронизващите сини очи бяха спокойни. Бръчките не трепваха. Без признаци на съжаление или гняв. Сам отвърна на погледа му, без да мигне.

Адам се върна отново към бележника си.

— На втори март шейсет и седма е бил вдигнат във въздуха храмът „Хирш“ в Джаксън. Ти ли го направи?

— Преминаваш направо към целта, а?

— Това е лесен въпрос.

Сам мачкаше филтъра на цигарата между устните си.

— Важно ли е?

— Просто отговори на проклетия въпрос — отсече Адам. — Твърде късно е да шикалкавиш.

— Досега не са ми го задавали.

— Ами предполагам, че днес е големият ти ден. Да или не?

— Да.

— Зеленият понтиак ли използва?

— Май така беше.

— Кой беше с теб?

— Защо мислиш, че е имало още някой?

— Защото един свидетел каза, че е видял зеленият понтиак да профучава край мястото няколко минути преди експлозията. Каза също, че в колата е имало двама. В предварителното припознаване дори те е определил като шофьора на колата.

— О, да. Онова приятелче Баскар. Четох за него във вестниците.

— Бил е на ъгъла, когато ти и съучастникът ти сте профучали покрай него.

— Разбира се, че е бил там. Първо той току-що е бил излязъл от бара в три сутринта, пиян като свиня и безчувствен като пън. Сигурно знаеш, че Баскар никога не е припарвал до съдебна зала, никога не е слагал ръка върху Библията и не се е клел да говори истината, никога не е бил на кръстосан разпит и се появи едва след като вече бях в ареста в Гринвил. Тогава сума ти хора вече бяха видели снимки на зеления понтиак. Предварителното припознаване бе направено едва след като снимката ми се появи във всички вестници.

— Значи той лъже?

— Не, просто не е знаел. Имай предвид, Адам, че никога не са ми предявявали обвинение за тази бомба. Никога не са оказвали натиск върху Баскар. Той не е давал показания под клетва. Мисля, че неговата история се появи, след като един репортер от вестник в Мемфис беше обиколил бардаците, докато намери такъв като Баскар.

— Хайде да опитаме по друг начин. Имало ли е с теб някой друг, когато си взривил синагогата на втори март шейсет и седма?

Сам сведе очи към пода, отдръпна се малко от преградата и се отпусна на стола. Както се очакваше, той извади синия пакет от предния си джоб, взе една цигара, чукна филтъра и я стисна с влажните си устни. Драсването на клечката беше следващата кратка церемония, след която към тавана отново се издигна струя плътен дим.

Адам гледаше и чакаше, докато не стана ясно, че скоро няма да има отговор. Забавянето само по себе си беше признание. Той нервно почукваше с писалката си по бележника. Дишането му се учести, получи сърцебиене. Празният стомах започна да го присвива. Не беше ли това лъч светлина? Ако тогава е имало съучастник, може и са действали като екип, но не Сам е поставил динамита, който е убил близнаците на Крамер. Вероятно биха могли да представят този факт на някой благоразположен съдия, който ще ги изслуша и ще нареди спиране на изпълнението на присъдата. Може би. Вероятно. Беше ли възможно?