Джон Гришам - Камерата

— И това те забавляваше, така ли?

— Да, така. Но другите акции бяха доста рисковани. Нямах време да намеря кафене или закусвалня, затова просто обикалях с колата наоколо и чаках върховния момент. Непрекъснато си гледах часовника и винаги знаех кога ще избухне. Ако се случеше да съм в колата, гледах да съм в края на града. — Сам замълча и силно дръпна от цигарата. Произнасяше думите бавно и внимателно. Очите му шареха наоколо, докато говореше за приключенията си, но изразите му бяха премерени. — Наблюдавах и експлозията у Пиндърови — добави той.

— И как го направи?

— Те живееха в голяма къща в предградията, с много Дървета. Паркирах в подножието на един хълм на около миля от къщата и бях седнал под едно дърво, когато се случи.

— Какво спокойствие.

— Наистина така беше. Пълнолуние, прохладна нощ. Виждах добре улицата и почти целия покрив. Беше толкова спокойно и тихо, всички спяха и изведнъж, бум, покривът хвръкна във въздуха.

— Какъв беше грехът на мистър Пиндър?

— Ами беше евреин. И обичаше черните. Винаги прегръщаше радикалните африканци, когато идваха от Север и агитираха всички. Обичаше да демонстрира и бойкотира заедно с тях. Подозирахме, че финансира много от дейностите им.

Адам си водеше бележки и се опитваше да възприеме всичко това. Беше му трудно, тъй като не бе за вярване Може би в края на краищата смъртната присъда не беше толкова лоша идея.

— Да се върнем към Гринвил. Къде се намираше кафенето?

— Не помня.

— Как се казваше?

— Беше преди двайсет и три години. А и не беше място, което ти се ще да запомниш.

— На шосе осемдесет и две ли се намираше?

— Май да. Какво смяташ да правиш? Ще си губиш времето да търсиш дебелия готвач и мърлявата келнерка? Съмняваш ли се в това, което ти разказах?

— Да. Съмнявам се.

— Защо?

— Защото не можеш да ми кажеш къде си се научил да правиш бомби с часовников детонатор.

— В гаража зад къщата ми.

— В Клантън ли?

— Извън Клантън. Не е толкова трудно.

— Кой те научи?

— Сам се научих. Имах чертеж, малка брошура с диаграми и други подобни. Фаза едно, фаза две, фаза три. Проста работа.

— Колко пъти пробва подобно устройство преди Крамер?

— Веднъж.

— Къде? Кога?

— В гората недалеч от къщата. Взех две пръчки динамит и другите необходими неща и отидох до едно поточе. Действаше безотказно.

— Разбира се, И всичко това си научил в гаража?

— Казах ти вече.

— В твоята собствена малка лаборатория?

— Наричай го както искаш.

— Ами ония от ФБР претърсиха всеки сантиметър от гаража и другите постройки, докато си бил в предварителния арест. Не откриха нито следа от експлозиви.

— Може би са били некадърни. А може би съм бил доста предпазлив и не съм искал да оставя никакви следи.

— А може би бомбата е била поставена от някой, който е имал опит с експлозивите.

— Не. Съжалявам.

— Колко време стоя в кафенето в Гринвил?

— Доста дълго. Мина пет, после наближи шест. Излязох няколко минути преди шест и подкарах към кантората на Крамер. Всичко изглеждаше нормално. Неколцина ранобудници вече щъкаха навън, а аз не исках да ме видят. Пресякох реката и поех към Лейк Вилидж, Арканзас, после се върнах в Гринвил. Вече беше седем часът, слънцето беше изгряло и по улиците имаше хора. Взрив нямаше. Паркирах колата в една пресечка и пообиколих наоколо. Проклетата бомба не избухваше. А не можех да вляза вътре, нали разбираш? Продължих да обикалям, вслушвах се напрегнато и се надявах земята да се разтърси. Но нищо не се случи.

— Видя ли Марвин Крамер и синовете му да влизат в сградата?

— Не. Завих зад един ъгъл и видях колата му. Дяволска работа. Главата ми беше празна. Не можех да мисля, После обаче си рекох, какво толкова, той е само един евреин и е сторил толкова злини. Помислих си и за секретарките, и за другите хора, които работят вътре, и отново завих покрай сградата. Помня, че си погледнах часовника в осем без двайсет и ми хрумна, че може би трябва да позвъня анонимно в кантората и да кажа на Крамер, че в килера има бомба. В случай че не ми повярва, можеше да отиде да види и после да си спасява кожата.

— Защо не го направи?

— Нямах монети за телефон. Бях ги дал всичките за бакшиш на келнерката, а не исках да влизам никъде и да развалям пари. Казах ти, че бях страшно нервен. Ръцете ми трепереха, а не исках да будя подозрение. Никой не ме познаваше. А и моята бомба беше вътре в сградата, нали? Намирах се в малък град, където всички се знаят и много добре си спомнят непознатите, когато става въпрос за извършено престъпление. Вървях по тротоара на улицата на Крамер. Пред една бръснарница имаше щанд за вестници и един човек търсеше дребни из джобовете си. Едва не го помолих за десет цента, за да позвъня, но бях ужасно нервен.