Джон Гришам - Камерата

— Но по съвет на адвоката си не си го направил, така ли?

— Виж, Адам, ако смяташ да атакуваш Кийз на основание неефективна защита, откажи се. Платих доста на Кийз, ипотекирах цялото си имущество и той свърши добра работа. Гудман и Тайнър също обмисляха как да спипат Кийз, но не можаха да открият нищо нередно в неговата защита. Откажи се.

В делото на Кейхол в „Кравиц и Бейн“ доста голяма част бе отделена на проучвания и бележки по въпроса за защитата в лицето на Бенджамин Кийз.

Неефективната защита беше стандартният аргумент при обжалването на смъртната присъда, но той не бе използван в делото на Сам. Гудман и Тайнър го бяха обсъждали подробно и бяха разнасяли дълги резюмета напред-назад между канцелариите на шейсет и първия и шейсет и шестия етаж в Чикаго. Последното гласеше, че Кийз си е свършил толкова добре работата на процеса, че няма в какво да бъде обвинен.

Делото включваше и три страници писмо на Сам с изричната забрана да се атакува Кийз за каквото и да било. Заявяваше, че няма да подпише никаква петиция по този въпрос.

Последното резюме обаче бе написано седем години по-рано, когато смъртта бе все още далечна възможност. Сега положението беше различно. Трябваше отново да Се извадят наяве различни доводи и дори да се измислят нови. Дошло бе времето да се хванат и за сламка.

— Къде е сега Кийз? — попита Адам.

— Последното, което научих, е, че намерил някаква работа във Вашингтон. Писа ми преди около пет години че се отказва от адвокатската практика. Много тежко понесе загубата на делото. Май никой от нас не очакваше подобен изход.

— Не си очаквал да те осъдят?

— Всъщност не. Нали знаеш, че два пъти се отървах. Съставът от съдебни заседатели при третия процес включваше осем бели или по-скоро англо-американци. Независимо, че процесът тръгна зле, мисля, че изобщо не вярвах, че ще ме осъдят.

— А Кийз?

— О, той не беше спокоен. И приемаше всичко много сериозно. С месеци наред се подготвяхме за процеса. Той изостави другите си клиенти, пренебрегваше дори семейството си седмици наред преди процеса. Макалистър правеше изявления във вестниците май всеки ден и колкото повече говореше, толкова повече работехме. Публикуваха списъка на вероятните съдебни заседатели, четиристотин души. Проучването на всички тях ни отне много дни. Подготовката му преди процеса беше безупречна. Не бяхме наивни.

— Лий ми каза, че си смятал да изчезнеш.

— Значи ти е казала.

— Да, снощи.

Той почука с филтъра но плота на гишето и известно време гледа благоговейно цигарата, сякаш щеше да му бъде последната в живота.

— Да, мислех и за този вариант. Минаха почти четиринайсет години, преди Макалистър да ме подгони. Бях свободен човек, когато вторият процес свърши и се върнах вкъщи. Четирийсет и шест годишен, оправдан от два състава съдебни заседатели. Всичко беше зад гърба ми. Бях щастлив. Животът беше нормален. Занимавах се със земеделие, имах малка дъскорезница, пиех кафето си в града и гласувах във всички избори. Ония от ФБР-то ме следиха няколко месеца, но скоро се увериха, че съм се отказал от бомбите. От време на време някой досаден репортер или журналист се изтърсваше в Клантън със своите въпроси, но никой не искаше да разговаря с тях. Всички бяха от Север, тъпи, груби и невежи, и не се застояваха дълг о. Веднъж един дойде вкъщи и не щеше да си тръгне. Вместо да си взема пушката, аз просто пуснах кучетата и те го сръфаха. Втори път не се върна. — Той се подсмихна и запали цигара. — И в най-ужасните си мисли не съм си представял, че ще стане така. Ако имах и най-малкото подозрение, най-беглата представа, че това може да ми се случи, щях да изчезна преди много години. Бях напълно свободен, разбираш ли, без всякакви ограничения. Щях да отида в Южна Африка, да си променя името, да изчезна за известно време, а после да се заселя някъде, например в Сао Пауло или в Рио де Жанейро.

— Като Менгеле.

— Нещо подобно. Знаеш, че него не можаха да го пипнат. Не можаха да хванат нито един от тях. Сега щях да си живея в хубава къщичка, да говоря португалски и да се присмивам на глупаци като Дейвид Макалистър. — Сам поклати глава, затвори очи и се унесе в мечти.

— Защо не замина, когато Макалистър започна да вдига шум?

— Защото бях глупак. Всичко стана бавно. Като лош сън, който постепенно се превръща в реалност. Първо Макалистър бе избран след всички обещания, които даде. Няколко месеца по-късно Доугън бе притиснат от данъчните власти. Започнах да чувам слухове и да чета разни неща по вестниците. Но просто не исках да повярвам, че това би могло да ми се случи. Преди да се осъзная, ФБР-то вече ме следеше и не можех да бягам.