Джон Гришам - Камерата

— Тъй като не се чувствам готов този път, Джордж, с Лукас си помислихме, че може би ти ще се справиш добре.

О.з. полковникът не можа да скрие усмивката си. После тя бързо изчезна от лицето му и бе заменена с най-сериозно изражение.

— Сигурен съм, че мога да се справя, сър.

— И аз смятам така. — Найфе посочи към една черна папка в ъгъла на бюрото си. — Тук имаме нещо като правилник. Ей то там, мъдростта, събрана от двайсетина посещения в газовата камера през последните трийсет години.

Наджънт присви очи и се втренчи в черната книжка. Забеляза, че страниците са с различна големина, събрани и небрежно подредени в папката, която бе изтъркана и вехта. Той бързо реши, че само след няколко часа ръководството ще се превърне в книга, достойна за публикуване. Това щеше да бъде първата му задача. Щеше да я изпълни безупречно.

— Защо не я прочетеш довечера и утре отново да се съберем?

— Да, сър — отвърна полковникът самодоволно.

— И нито дума на никой, докато не поговорим отново, разбра ли?

— Да, сър. — Наджънт кимна стегнато на Лукас Ман и излезе от кабинета, прегърнал черната книжка както дете стиска новата си играчка. Вратата се затвори след него.

— Откачен е — каза Лукас.

— Знам. Ще го наблюдаваме.

— Трябва да го следим. Толкова е щур, че може да пусне малко газ на Сам още този уикенд.

Найфе отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади шишенце с хапчета. Глътна две, без вода.

— Отивам си вкъщи, Лукас. Трябва да си легна. Вероятно ще умра преди Сам.

— Тогава побързай.

Телефонният разговор с Е. Гарнър Гудман бе кратък. Адам обясни с известна нотка на гордост, че той и Сам са сключили писмено споразумение да поеме защитата му и че вече са прекарали четири часа заедно, въпреки че не са свършили кой знае колко работа. Гудман искаше копие от споразумението и Адам му обясни, че засега няма копия, че оригиналът е на сигурно място в една килия в Отделението за осъдени на смърт и че ще направи копие само ако клиентът му се съгласи.

Гудман обеща да прегледа отново делото и да се залови за работа. Адам му даде телефонния номер на Лий и обеща да го държи в течение. Затвори телефона и отправи поглед към две ужасяващи съобщения, оставени до компютъра. И двете бяха от репортери, единия от вестник в Мемфис, а другия от телевизионен канал в Джаксън, щата Мисисипи.

Бейкър Кули бе разговарял и с двамата. Всъщност телевизионният екип от Джаксън се бе явил на пропуска на фирмата и бе напуснал едва след порой заплахи от страна на Кули. Цялото това внимание бе разстроило еднообразното ежедневие на клона на „Кравиц и Бейн“ в Мемфнс. На Кули никак не му беше приятно. Другите съдружници почти не говореха с Адам. Секретарките бяха любезни, както изискваше длъжността им, но гледаха да стоят далеч от кабинета му.

Репортерите знаят, беше го предупредил мрачно Кули. Знаели, че Сам и Адам са дядо и внук. Нямал представа как са научили, във всеки случай не от него. Той не бил казвал на никого. Но, разбира се, след като вече се разчуло, бил принуден да събере колегите си и да им съобщи новината.

Наближаваше пет. Адам седна зад писалището си. През затворената врата чуваше гласовете на чиновниците, помощниците и другите служители, които се готвеха да си тръгват. Той реши, че няма какво да каже на телевизионния репортер. Набра номера на Тод Маркс от „Мемфис Прес“. Съобщение на телефонния секретар го поведе през лабиринтите на звуковата поща и след две минути мистър Маркс вдигна вътрешния телефон с пет Цифрен номер и каза забързано:

— Тод Маркс. — Гласът му звучеше хлапашки.

— Обажда се Адам Хол от „Кравиц на Бейн“. Намерих съобщение да ви позвъня.

— Да, мистър Хол — изчурулика Маркс вече дружелюбно и не така забързано. — Благодаря ви, че ми се обадихте. Аз, ъъ, е, ние дочухме слух, че ще поемете Делото Кейхол и… ъъ, просто се опитвам да установя дали това е истина.

— Аз представлявам мистър Кейхол — каза Адам като си мереше думите.

— Да, ами точно това научихме. И, ъъ… вие от Чикаго ли сте?

— Да.

— Ясно. Ами как получихте делото?

— Фирмата, в която работя, е представлявала Сам седем години.

— Да, така е. Но той не се ли отказа наскоро от вашите услуги?

— Да. А сега отново наема фирмата. — Адам чуваше тракането на клавиатурата, докато Маркс записваше всичко в компютъра.

— Разбирам. Носи се слух, предполагам наистина е само слух, че Сам Кейхол е ваш дядо.

— Откъде сте научили това?

— Ами нали знаете, че си имаме източници и трябва да ги пазим в тайна. Просто не мога да ви кажа.