Джон Гришам - Камерата

— Глупости! — отсече Лукас.

— Да, а аз викам: „Не мога да повярвам, че мислиш така за нашия губернатор.“ Бях съвсем сериозен и той също и си обещахме, че ще наблюдаваме изкъсо губернатора и щом забележим, че се опитва да използва това положение, незабавно ще се информираме взаимно. Роксбър каза, че има някои неща, с които може да отрезви губернатора, ако излезе от релси. Не посмях да попитам какво точно има предвид, но изглеждаше уверен в себе си.

— Е, кой е по-голям глупак от двамата?

— Трудно е да се каже, вероятно Роксбър. — Найфе внимателно се протегна и се запъти към писалището си. Беше си свалил обувките, а отзад ризата му се бе измъкнала от панталоните. Очевидно изпитваше болка. — И двамата са безгранично алчни за слава. Приличат на две малки момчета, страшно уплашени, че едното ще получи по-голямо парче сладкиш от другото. Мразя ги и двамата.

— Всички ги мразят, освен гласоподавателите.

На вратата се почука силно, три пъти на равни интервали.

— Сигурно е Наджънт — каза Найфе и усети, че болката изведнъж се усили. — Влез.

Вратата се отвори бързо и полковник от запаса Джордж Наджънт влезе с отмерена крачка в стаята, спирайки за миг, за да затвори, и се приближи делово към Лукас Ман, който не стана, но все пак му протегна ръка.

— Привет, мистър Ман — поздрави отривисто Наджънт и пристъпи напред, за да се ръкува през писалището и с Найфе.

— Седни, Джордж — каза Найфе, посочвайки един празен стол до Ман. Найфе искаше да му нареди да зареже военните глупости, но знаеше, че е безполезно.

— Да, сър — отвърна Наджънт и седна, като държеше гърба си изправен.

Въпреки че в Парчман униформи носеха само пазачите и затворниците, Наджънт бе успял да измайстори униформа и за себе си. Ризата и панталоните му бяха тъмнозелени, съвсем по мярка, безупречно изгладени, с ръбове, които като по чудо не се мачкаха. На няколко сантиметра над глезените панталоните изчезваха в кожени черни ботуши, които се лъскаха и бършеха най-малко два пъти дневно, така че винаги блестяха.

Веднъж бе плъзнал слух, че някой бил забелязал залепнала кал върху едната подметка, но слухът не бе потвърден. Горното копче на ризата му бе разкопчано и така се образуваше равностранен триъгълник, който разкриваше сива фланелка. Джобовете и ръкавите бяха обикновени, без всякаква украса, медали и ленти, а Найфе отдавна подозираше, че това е доста унизително за полковника. Прическата бе военна, взета ниско над ушите, с тънък пласт сиви кичури отгоре. Наджънт бе на петдесет и две. Бе служил на страната си трийсет и четири години, отначало като редник в Корея, а по-късно като капитан във Виетнам, където бе воювал зад писалището. Бе пострадал при автомобилна злополука и го бяха върнали вкъщи с още една лента.

Вече две години Наджънт служеше безупречно като помощник главен надзирател и доверен и лоялен подчинен на Найфе. Той обичаше подробностите, правилата и наредбите. Изгълтваше с кориците всички ръководства, непрекъснато пишеше нови процедури, директиви и модификации на съществуващите наредби и ги даваше на директора да ги види. Създаваше доста главоболия, но въпреки това беше необходим. За никого не бе тайна, че о.з. полковникът иска да заеме поста на Найфе след две години.

— Джордж, говорехме с Лукас за положението на Кейхол. Не знам доколко си запознат с обжалването, но вчера Пети областен съд е спрял отлагането на присъдата, така че след четири седмици ще имаме екзекуция.

— Да, сър — отсече Наджънт, попивайки и намествайки в съзнанието си всяка дума. — Прочетох го в днешния вестник.

— Добре. Лукас смята, че този път екзекуцията може и да се състои. Нали, Лукас?

— Шансът е доста голям. Повече от петдесет на сто — каза Лукас, без да гледа Наджънт.

— Откога си тук, Джордж?

— От две години и един месец.

Директорът пресмяташе нещо и разтриваше слепоочията си.

— Изпусна ли екзекуцията на Парне?

— Да, сър. С няколко седмици — отвърна той с леко разочарование.

— Значи не си присъствал досега на екзекуция?

— Не, сър.

— Ами те са ужасни, Джордж. Просто ужасни. Най-лошата част от работата. Честно казано, просто не съм готов за това. Надявах се да се пенсионирам, преди да използваме отново камерата, но сега ми изглежда съмнително. Имам нужда от помощ.

Гърбът на Наджънт сякаш се изпъна още повече. Той кимна бързо, а очите му зашариха във всички посоки. Найфе внимателно седна, смръщвайки се, докато се наместваше в мекия кожен стол.