Джон Гришам - Камерата

— Сам има ли и други деца?

— Няма да обсъждам семейни въпроси. Сигурен съм, че вестникът ви вече е отразил това.

— Но то беше много отдавна.

— Тогава потърсете сам отговора.

Маркс отпи още една голяма глътка, после дълго гледа в бележника си.

— Какви са вероятностите за извършването на екзекуцията на осми август?

— Много трудно е да се каже. Не искам да гадая.

— Но всички възможности за обжалване са изчерпани, нали?

— Може би. Да кажем, че ще имам доста работа.

— Може ли губернаторът да нареди помилване?

— Да.

— Това не е ли един шанс?

— Вероятността е малка. Би трябвало да го попитате.

— Клиентът ви ще даде ли някакви интервюта преди екзекуцията?

— Едва ли.

Адам погледна часовника си, сякаш изпускаше самолет.

— Имате ли други въпроси? — попита той и допи бирата си.

Маркс пъхна писалката в джоба на ризата.

— Можем ли да поговорим друг път?

— Зависи.

— От какво?

— От това как ще използвате тази информация. А ако продължите да се интересувате от семейството, просто откажете се.

— Май има доста тайни, а?

— Няма да ви отговоря. — Адам стана и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем.

— Благодаря ви. Ще ви позвъня.

Адам мина бързо покрай тълпата до бара и изчезна във фоайето на хотела.

От всички глупави и дребнави наредби, наложени на затворниците в Отделението, най-дразнещото нравило за Сам беше това за тринайсетте сантиметра. Този бисер в законотворчеството поставяше ограничение върху количеството правни документи, които осъденият на смърт може да държи в килията си. Дебелината на тези документи, събрани и притиснати заедно, не можеше да надвишава тринайсет сантиметра. Делото на Сам не се различаваше много от делата на другите затворници и след девет години войни и обжалвания то изпълваше два големи кашона. Как, по дяволите, можеше да проучва, а и да се подготви при ограниченията, наложени от правилото за тринайсетте сантиметра?

Пакър бе влизал в килията му няколко пъти с линийка, която размахваше като диригентска палка, за да измери внимателно папките. Всеки път Сам превишаваше лимита; веднъж според изчисленията на Пакър бе стигнал четирийсет и шест сантиметра. Всеки път Пакър пишеше рапорт за нарушаване на правилата, с който досието на Сам в затвора нарастваше още повече. Сам често се питаше дали делото му в административната сграда надвишава тринайсет сантиметра. Вероятно да. И кой го бе грижа? Бяха го държали в кафеза девет години с единствената цел да запазят живота му, за да могат един ден да му го отнемат. Какво друго биха могли да му направят?

Всеки път Пакър му даваше двайсет и четири часа, за да намали обема на документацията си. Обикновено Сам изпращаше по пощата няколко сантиметра на брат си в Северна Каролина. Няколко пъти неохотно бе изпращал два-три сантиметра на Е. Гарнър Гудман.

В момента бе превишил лимита с трийсетина сантиметра. А под дюшека държеше тънка папка с делата, гледани напоследък във Върховния съд. Имаше и пет сантиметра у съседа си Хенк Хеншоу, който ги държеше върху етажерката си. Около седем сантиметра бе дал на Дж. Б. Гулит, съседът от другата страна. Сам преглеждаше всички документи и писма на Хеншоу и Гулит. Хеншоу имаше добър адвокат, на когото плащаше с парите на семейството си. Гулит пък бе наел някакъв глупак от влиятелна фирма във Вашингтон, който никога не бе помирисвал съдебна зала.

Правилото за трите книги, които затворниците можеха да държат в килиите си, беше другото смайващо ограничение. Това правило гласеше, че осъденият на смърт може да притежава не повече от три книги. Сам притежаваше петнайсет, шест в своята килия и девет, разпределени по килиите на неговите „клиенти“ от Отделението. Нямаше време за четене на романи. Колекцията му се състоеше само от правна литература за смъртното наказание и Осмата поправка.

Беше свършил вечерята си от варено свинско, фасул и царевичен хляб и четеше дело от Девети областен съд в Калифорния. Ставаше дума за един затворник, който очаквал смъртта си с невероятно спокойствие, а адвокатите му решили, че е полудял. И така, те подали жалби, в които твърдели, че клиентът им наистина е твърде луд, за да бъде екзекутиран. Девета област изобилствала с калифорнийски либерали, противници на смъртното наказание, които с радост се вкопчили в този нов довод. Екзекуцията била отменена. Сам харесваше това дело. Много пъти му се бе искало вместо в Пети неговото дело да се бе гледало в Девети областен съд. Гулит от съседната килия каза: