Джон Гришам - Камерата

Вратата на малката канцелария на Лий бе отворена и тя говореше сериозно с едно момиче. Усмихна му се.

— Свършвам след пет минути — каза тя. Държеше нещо, което приличаше на бебешка пелена. Момичето не водеше дете със себе си, но бе в напреднала бременност.

Адам тръгна по коридора, за да потърси тоалетната. Когато излезе, Лий го чакаше отвън. Докоснаха леко страните си.

— Какво ще кажеш за работата ни тук? — попита тя.

— С какво точно се занимавате? — Вървяха по тесния коридор с износен килим и олющени стени.

— Обърн Хауз е благотворителна организация, съставена от доброволци. Работим с млади майки.

— Сигурно е много потискащо.

— Зависи от гледната точка. Добре дошъл в моята канцелария. — Лий посочи вратата и те влязоха.

Стените бяха покрити с цветни диаграми; на една от тях бяха нарисувани няколко бебета и подходящите за тях храни; друга изреждаше с прости думи най-често срещаните заболявания при новородените; карикатурна илюстрация рекламираше ползата от презервативите. Адам седна и огледа стените.

— Всичките ни момичета са обхванати от различни програми, защото можеш да си представиш какво знаят за гледането на бебета. Нито една от тях не е омъжена. Живеят с майките, лелите или бабите си. Обърн Хауз е създадена от монахини преди двайсет години, за да се обучават тези деца как да отгледат здрави бебета.

Адам кимна към плаката с презервативите.

— И да се предпазят от бебета?

— Да. Не се занимаваме с планиране на раждаемостта и не искаме да го правим, но няма вреда, ако споменем и за предпазването от забременяване.

— Може би трябва да се направи нещо повече.

— Може би. Шейсет на сто от бебетата, родени в този окръг през миналата година, са били извънбрачни и броят им расте всяка година. Увеличава се и броят на пребитите и изоставени деца. Да ти се скъса сърцето. Някои от тези малчугани нямат никакъв шанс.

— Кой финансира програмата?

— Частна е. Половината ни време отива в опити да осигурим пари. Бюджетът ни е твърде оскъден.

— Колко души сте?

— Десетина. Едни работят няколко следобеда седмично, а други в неделя. Аз имам късмет. Мога да си позволя да работя тук цял ден.

— Колко часа седмично?

— Не знам. И никой не ми води сметка. Идвам тук около десет и си отивам по тъмно.

— И го вършиш без заплащане?

— Вие, адвокатите, го наричате pro bono, нали?

— При адвокатите е различно. Вършим работата безвъзмездно, за да оправдаем съществуването си и парите, които печелим — един вид малък принос в полза на обществото. Разбираш ли, ние и без това печелим много. А тук е по-различно.

— Но си струва.

— Как откри тази сграда?

— Не знам. Беше много отдавна. Членувах в един клуб, клуб на любителките на чая, и се събирахме веднъж месечно, обядвахме и обсъждахме възможности за събиране на средства за по-нещастните от нас. Един ден една монахиня ни спомена Обърн Хауз и ние я наехме. После нещата сами потръгнаха.

— И не ти плащат нито цент?

— Фелпс има много пари, Адам. Всъщност аз дарявам голяма част от тях на Обърн Хауз. Организираме бал за събиране на средства веднъж в годината в „Пийбоди“, с фракове и шампанско. Карам Фелпс да изнудва приятелчетата си банкери да идват с жените си и да дават пари. Миналата година събрахме над двеста хиляди.

— Къде отиват парите?

— Една част отиват за режийни разходи. Имаме две служителки на щат. Наемът за сградата е нисък, но и за него трябват пари. Останалите са за бебешки храни, лекарства и книги. Никога не стигат.

— Значи ти един вид управляваш това заведение?

— Не. Плащаме на администратор. Аз съм просто съветник.

Адам разгледа плаката зад нея, онзи с големия жълт презерватив. От последните проучвания ставаше ясно, че тези предпазни средства не се използват от тийнейджърите въпреки кампаниите по телевизията, плакатите в училищата и рекламите по Ем Ти Ви от съпричастни рок звезди. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да седи в тази тясна неуютна стая и да говори цял ден за пелени и бебешки обриви с петнайсетгодишни майки.

— Възхищавам ти се — каза той, като гледаше плака та с бебешките храни на стената.

Лий кимна, но не каза нищо. Очите й бяха уморени.

— Хайде да идем някъде да хапнем — предложи тя.

— Къде?

— Не знам. Където и да е.

— Днес се срещнах със Сам. Прекарахме два часа заедно.

Лий се облегна на стола и бавно вдигна краката си върху бюрото. Както обикновено, носеше избелели джинси и риза.