Джон Гришам - Камерата

— Вече съм негов адвокат.

— Подписа ли споразумението?

— Да. Той сам го изготви, четири страници. И двамата подписахме, така че сега трябва да действам.

— Страх ли те е?

— Ужасно. Но мога да се справя. Следобед говорих с един репортер от „Мемфис прес“. Дочули, че Сам Кейхол ми е дядо.

— Ти какво му каза?

— Всъщност не можех да отрека, нали? Искаше да ми зададе всякакви въпроси за семейството, но аз бях съвсем пестелив. Казах му, че баща ми е умрял в Калифорния, но само толкова. Сигурен съм, че ще започне да рови и ще узнае повече неща.

— А за мен каза ли му?

— Не, разбира се, но той ще започне да рови. Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Че може би ще открият истинската ти самоличност. Ще те заклеймят като дъщерята на Сам Кейхол, убиеца, расиста, антисемита, терориста, клановеца, най-възрастния затворник, който ще бъде отведен в газовата камера и убит като животно. Ще те принудят да напуснеш града.

— Преживявала съм и по-лоши неща.

— Какви?

— Да бъда съпруга на Фелпс Бут.

Адам се засмя и Лий също опита да се усмихне.

Някаква жена на средна възраст бутна леко отворената врата и съобщи на Лий, че е свършила работата си за деня и си отива. Лий скочи и й представи красивия си млад племенник Адам Хол, адвокат от Чикаго, който й е дошъл на гости. Жената го огледа с интерес и излезе от кабинета.

— Не трябваше да го правиш — каза Адам.

— Защо не?

— Защото утре името ми ще бъде във вестниците — Адам Хол, адвокат от Чикаго и внук.

Лий се понамръщи, осъзнала думите му. Вдигна рамене, сякаш не даваше пет пари за това, но Адам видя страха в очите й. Сигурно се бе ядосала за глупавата си грешка.

— Голяма работа — каза тя, взимайки чантата и куфарчето си. — Хайде да потърсим някой ресторант.

Отидоха до съседното бистро, италианско заведение с малки маси и дискретно осветление. Седнаха в един тъмен ъгъл и поръчаха за нея чай с лед, а за него — минерална вода. Когато келнерът се отдалечи, Лий се облегна на масата и рече:

— Адам, трябва да ти кажа нещо.

Той кимна мълчаливо.

— Аз съм алкохоличка.

Адам присви очи и се вцепени. Бяха пили заедно през последните две вечери.

— От десет години — обясни тя тихо през масата. — Най-близкият човек се намираше на шест-седем метра от тях. — Имаше много причини за това, може би се досещаш за някои. Бях на лечение и издържах около година. После отново постъпих в болница. Лекувала съм се три пъти, последния беше преди пет години. Никак не е лесно.

— Но снощи ти пи. Няколко чаши.

— Знам. И предишната вечер. А днес излях всички бутилки и изхвърлих и бирата. Вкъщи не остана нито капка.

— За мен това няма значение. Надявам се, че не аз съм причината.

— Не. Но се нуждая от помощта ти, разбираш ли? Ще живеем заедно два месеца и ще имаме и трудни моменти. Просто трябва да ми помогнеш.

— Разбира се, Лий. Трябваше да ми кажеш, още когато пристигнах. Аз самият не пия много. Мога и въобще да не пия.

— Алкохолизмът е странно нещо. Понякога мога да гледам как хората пият и това въобще не ме съблазнява. Друг път само при вида на реклама за бира се изпотявам. Или като видя в някое списание реклама на вино, което обичам, ми се допива толкова много, че чак ми прилошава. Борбата е ужасно мъчителна.

Келнерът донесе питиетата. Адам се страхуваше да докосне минералната си вода. Изля я върху леда и я разбърка с лъжичка.

— Има ли други алкохолици в семейството? — попита той, почти сигурен в утвърдителния отговор.

— Мисля, че не. Сам излизаше понякога за по едно, когато бяхме малки, но никога не пиеше пред нас. Майката на майка ми беше алкохоличка и затова майка ми не се докосваше до чашата. Въобще вкъщи не се пиеше.

— А при теб как стана?

— Постепенно. Когато напуснах дома ни, просто нямах търпение да опитам, защото алкохолът беше табу за нас с Еди. После срещнах Фелпс, а в неговото семейство се пие много. Отначало това беше начин да забравя, а после се превърна в необходимост.

— Ще направя всичко, което зависи от мен. Съжалявам.

— Не съжалявай. Приятно ми беше да пийна с теб, но е време да се откажа. Провалям се вече три пъти и всичко започва с мисълта, че мога да пийна една-две чашки и после да спра. По едно време цял месец пих по чаша вино дневно. После увеличих на чаша и половина, после на две и три. После отново лечение. Алкохоличка съм и никога няма да се оправя.

Адам вдигна чашата си и докосна нейната.

— Хайде наздраве за провалите. Ще опитаме заедно.