Джон Гришам - Камерата

— Май че не. Няма кой да му го каже. Той не знаеше, че има и нормален внук допреди два дни.

— Вероятно няма да му го кажа.

— Моля те, недей. И без това си има достатъчно проблеми.

Равиолите поизстинаха и те ги изядоха мълчаливо. Келнерът донесе още вода и чай. Двойката до тях си поръча бутилка червено вино и Лий погледна натам няколко пъти.

Адам изтри устните си и помълча за миг. После се облегна на масата.

— Мога ли да те попитам нещо лично? — прошепна той.

— Всичките ти въпроси, изглежда, са лични.

— Така е. Та мога ли да ти задам още един?

— Моля.

— Ами просто си мислех… тази вечер ти ми каза, че си алкохоличка, съпругът ти е животно, а синът ти е обратен. Твърде много е за една вечеря. Но има ли още нещо, което трябва да знам?

— Чакай да видя. Да, Фелпс също е алкохолик, но не си признава.

— Нещо друго?

— Два пъти е съден за сексуален тормоз спрямо подчинени.

— Добре. Да оставим семейство Бут. В нашето семейство има ли още някакви изненади?

— Още не сме започнали, Адам.

— Точно от това се страхувах.

Преди зазоряване в делтата се разрази силна гръмотевична буря и Сам се събуди от трясъка на светкавица. После той чу дъждът да барабани по отворените прозорци над коридора, водата да се стича по стената и да образува локви под прозорците недалеч от килията му. Може би денят нямаше да бъде много горещ. Може би дъждът щеше да продължи и да прогони слънцето, а може би вятърът щеше да продуха влагата за ден-два. Винаги хранеше тези надежди, започнеше ли да вали, но една лятна гръмотевична буря обикновено само разкалваше земята и после жегата ставаше още по-задушлива под палещото слънце.

Той вдигна глава. Водата се стичаше от прозорците, събираше се на пода и в нея блещукаше отразената светлина от далечната жълта електрическа крушка. Иначе в Отделението цареше мрак. И тишина.

Сам обичаше дъжда, особено през нощта и особено през лятото. В безграничната си мъдрост щатът Мисисипи бе построил затвора в най-горещата област, а конструкцията на строгия тъмничен затвор наподобяваше истинска пещ. Външните прозорци бяха малки и неизползваеми, специално конструирани по този начин за допълнителна сигурност. Архитектите на това малко отделение на ада бяха решили също така да няма никаква вентилация, никаква възможност вътре да прониква свеж въздух или застоялият да излиза навън. А след като според тях построиха образцово наказателно съоръжение, те решиха да го оставят без климатична инсталация. Щеше да си стои гордо сред соята и памука и да поглъща същата горещина и влага от земята. А когато земята бе суха, Отделението просто щеше да се опече заедно с полските култури.

Щатът Мисисипи обаче не можеше да контролира времето и когато валеше дъжд и охлаждаше въздуха. Сам се усмихваше вътрешно и произнасяше кратка благодарствена молитва. В края на краищата едно по-висше същество контролираше всичко. Щатът беше безпомощен, когато валеше. Това бе една малка победа.

Той се изправи и изпъна гърба си. Леглото му се състоеше от парче дунапрен, предназначен за дюшек, дълъг метър и осемдесет, широк — седемдесет и пет и дебел — десет сантиметра. Беше поставен върху метална рамка, неподвижно прикрепена към пода и стената, и покрит с два чаршафа. Понякога през зимата даваха одеяла. Болката в гърба бе често срещано страдание в Отделението, но с времето тялото свикваше и оплакванията намаляваха. Лекарят на затвора не се смяташе за приятел на осъдените на смърт.

Сам направи две крачки и се облегна на лакти върху решетките. Заслуша се в шума от вятъра и гръмотевиците и се загледа в капките, които подскачаха по перваза на прозореца и падаха на пода. Колко хубаво би било да премине през тези стени и да се разходи по мократа трева от другата страна, из района на затвора, под дъжда, гол и луд, подгизнал от водата, която се стича от косата и брадата му.

Ужасното на Отделението за осъдени на смърт беше в това, че тук всеки ден се умираше по малко. Чакането убиваше. Живееха в клетки, а когато се събудеха, зачеркваха още един ден и си казваха, че сега са с един ден по-близо до смъртта.

Сам запали цигара и се загледа в дима, който се издигна нагоре към дъждовните капки. Странни неща стават в нашата абсурдна съдебна система. Един ден съдилищата решават едно, а на следващия — точно обратното. Едни и същи съдии стигат до различни заключения по едни и същи въпроси. Някое съдилище няма да обърне внимание на някое безумно предложение или жалба, а после в един прекрасен ден ще го одобри и ще постанови отлагане на присъдата. Съдиите умират и ги заменят други, които мислят по различен начин. Президентите идват и си отиват и назначават свои хора във Върховния съд, който се люшка ту на една, ту на друга страна.