Джон Гришам - Камерата

Понякога смъртта е желана. А ако му предложат да избира между смърт, от една страна, или живот в Отделението, от друга, Сам веднага би избрал газовата камера. Но винаги съществуваше надежда, слабата блещукаща надежда, че нещо някъде в огромния лабиринт на съдебната джунгла ще докосне някоя струна у някого и изпълнението на присъдата ще се отмени. Всеки обитател в Отделението мечтаеше за чудодеен обрат, изпратен от небето. Именно мечтите им помагаха да преживеят от един нещастен ден до друг.

Наскоро Сам бе чел, че в Америка има около две хиляди и петстотин осъдени на смърт и че през осемдесет и девета само осемнайсет са били екзекутирани. В Мисисипи са били екзекутирани само четирима от седемдесет и седма, годината, през която Гари Гилмор настояваше за въвеждането на смърт чрез разстрел в Юта. Тези цифри внушаваха известна сигурност и укрепваха решимостта му да продължи да обжалва.

Той пушеше пред решетките, докато бурята отмина и дъждът сиря. Когато слънцето изгря, получи закуската си и в седем часа включи телевизора за сутрешните новини. Гризеше студен препечен хляб, когато изведнъж видя собственото си лице на екрана зад водещата. Тя енергично съобщи вълнуващата новина на деня: странното дело на Сам Кейхол и неговия нов адвокат. Изглежда, че новият му адвокат е негов внук, когото той не е виждал от години, някой си Адам Хол, млад служител на голямата фирма „Кравиц и Бейн“ в Чикаго, която се занимавала със защитата на Сам през последните седем години. Снимката на Сам бе най-малко отпреди десет години, същата, която използваха всеки път, когато името му се споменаваше по телевизията или в печата. Снимката на Адам бе малко по-странна. Той очевидно не бе позирал за нея. Някой го бе снимал навън, когато не бе гледал към фотоапарата. Водещата обясни развълнувано, че тази сутрин „Мемфис Прес“ е потвърдил родството на Адам Хол и Сам Кейхол. Тя обрисува накратко престъплението на Сам и повтори два пъти датата на екзекуцията. Подробности — по-късно, обеща тя, може би още в обедните новини. След това премина към хрониката на убийствата, извършени през нощта.

Сам хвърли препечения хляб на пода до рафтовете с книги и втренчи поглед в него. Една хлебарка веднага го надуши и запълзя наоколо, докато накрая не реши, че не става за ядене. Адвокатът му вече беше проговорил пред пресата. На какво ги учеха в юридическите факултети? Не ги ли обучаваха как да контролират средствата за масова информация?

— Сам, тук ли си? — Беше Гулит.

— Да.

— Току-що те видях по четвърти канал.

— Да. И аз се видях.

— Ядосан ли си?

— Нищо ми няма.

— Поеми дълбоко въздух, Сам. Всичко е наред.

Сред осъдените на смърт в газовата камера изразът „поеми дълбоко въздух“ се използваше често и минаваше за шега. Казваха си го през цялото време, обикновено когато някой бе ядосан. Но когато този израз се използваше от охраната, в него нямаше и следа от хумор. Беше нарушение на конституцията. Споменаваше се в много дела като пример за жестокото отношение към затворниците, осъдени на смърт.

Сам се съгласи с буболечката и остави остатъка от закуската си. Отпи от кафето и се загледа в пода.

В девет и трийсет сержант Пакър се появи в сектора, за да изведе Сам. Беше време за едночасовата разходка на чист въздух. Дъждът бе спрял и слънцето напичаше. Двама от охраната придружаваха Пакър и носеха чифт вериги за крака. Сам ги посочи и попита:

— За какво са?

— За сигурност, Сам.

— Нали излизам само на разходка?

— Не, Сам. Отиваме в юридическата библиотека. Адвокатът ти иска да се срещнете там, за да разговаряте сред книгите по право. Сега се обърни.

Сам се обърна и протегна двете си ръце през отвора на вратата. Пакър му сложи белезниците, после вратата се отвори и Сам излезе в коридора. Двамата от охраната коленичиха и започнаха да му поставят веригите на краката, когато Сам попита Пакър:

— Ами разходката?

— Какво за разходката?

— Кога ще изляза?

— По-късно.

— Ти каза същото вчера, но не го изпълни. Вчера ме излъга. Сега отново ме лъжеш. Ще те дам под съд.

— Съдебните дела отнемат много време, Сам. Влачат се с години.

— Искам да говоря с директора.

— Сигурен съм, че и той иска да говори с теб, Сам. Сега, желаеш ли да видиш адвоката си, или не?

— Имам право на среща с адвоката си, но ми се полага и един час разходка.

— Не го тормози, Пакър! — извика Хенк Хеншоу от около два метра.

— Лъжеш, Пакър! Лъжеш! — добави Дж. Б. Гулит от другата страна.