Джон Гришам - Камерата

Повечето затворници не получаваха нищо отвън. Те търгуваха, разменяха и събираха монети, с които можеха да си купят тютюн на листа, които свиваха в тънка хартия и пушеха бавно. Сам наистина бе късметлия.

Той седна и запали нова цигара.

— Защо не даде показания на процеса? — попита го адвокатът му през преградата.

— На кой процес?

— Добър въпрос. На първия. И на втория.

— Не се наложи. Брейзълтън избра изцяло бял състав от съдебни заседатели, които проявиха съчувствие и разбиране. Знаех, че тези хора няма да ме осъдят. Нямаше смисъл да давам показания.

— А на последния процес?

— Там беше малко по-сложно. С Кийз го обсъждахме много пъти. Отначало той мислеше, че би било полезно, защото можех да обясня на съдебните заседатели какви са били намеренията ми. Че никой не е трябвало да пострада и прочие. Че бомбата е трябвало да избухне в пет часа. Но знаехме, че кръстосаният разпит ще е безмилостен. Съдията беше разпоредил вече, че могат да се обсъждат и другите бомбени атентати, за да се изяснят някои неща. Щяха да ме принудят да призная, че всъщност аз съм поставил бомбата, всичките петнайсет пръчки динамит, което беше повече от достатъчно, за да бъдат убити много хора.

— И така, защо не даде показания?

— Заради Доугън. Лъжливото копеле каза пред съдебните заседатели, че планът ни бил да убием евреина. Той беше много благодатен свидетел. Ами помисли си, явява се бившият маг на Клана като свидетел на обвинението срещу един от неговите хора. Беше силен ход и съдебните заседатели веднага се хванаха.

— Защо излъга Доугън?

— Джери полудя, Адам. Искам да кажа, че той наистина откачи. Ония от ФБР го дебнаха петнайсет години, подслушваха телефона му, следяха жена му из града, тормозеха роднините му, заплашваха децата му, звъняха на вратата му по всяко време на денонощието. Животът му беше ад. Някой винаги го наблюдаваше и подслушваше. Той загуби бдителността си и тогава се намесиха данъчните. Заедно с ФБР го уведомили, че го чакат трий сет години в кафеза. Доугън се огъна. След процеса научих, че е заминал за известно време. В съответното заведение. Лекували го, върнал се вкъщи и скоро след това умрял.

— Значи Доугън е мъртъв?

Сам се стресна и не можа да дръпне докрай от цигарата си. Димът излизаше от устата му и се къдрете нагоре към носа и очите, а те в този момент гледаха недоверчиво през отвора право в очите на внука.

— Не знаеше ли за Доугън? — попита той.

Адам трескаво прерови в ума си безбройните статии и истории, които бе събрал и картотекирал. После поклати глава.

— Не. Какво е станало с него?

— Мислех, че знаеш — отвърна Сам. — Мислех, че си наизустил всичко, свързано с мен.

— Знам много неща за теб, Сам. Но наистина не знаех за Джеремая Доугън.

— Изгоря по време на пожар у дома си. Той и жена му. Една нощ, както си спели, някаква тръба започнала да пропуска газ. Съседите казали, че било като бомбен взрив.

— Кога се е случило?

— Точно една година след деня, в който той свидетелства срещу мен.

Адам се опита да запише всичко това, но писалката му отказваше. Потърси отговор в изражението на Сам.

— Година ли?

— Да.

— Интересно съвпадение.

— Аз бях тук, разбира се, но научих само откъслечни неща. Ченгетата го нарекоха злополука. Всъщност мисля, че имаше дело срещу газовата компания.

— Значи не мислиш, че е било убийство?

— Напротив, сигурен съм, че е бил убит.

— Добре. Кой го е направил?

— Всъщност ония от ФБР-то идваха тук и ми зададоха няколко въпроса. Представяш ли си? Федералните си пъхат носа тук. Две момчета от Север. Просто нямаха търпение да посетят Отделението на осъдените на смърт, да се перчат със значките си и да се срещнат с истински жив терорист от Клана. Бяха дяволски уплашени — страхуваха се дори от сенките си. Задаваха ми тъни въпроси в продължение на един час и после си отидоха. Оттогава не съм виждал никого.

— Кой може да е убил Доугън?

Сам захапа филтъра и смукна за последен път от цигарата. Угаси я в пепелника, докато изпускаше дима през преградата. Адам размаха ръце, за да разсее дима, но Сам не му обърна внимание.

— Много хора — промълви той.

Адам си записа в полето на бележника, че трябва да говорят за Доугън по-късно. Първо ще направи проучване и в някой бъдещ разговор отново ще се върне на тази тема.

— Само заради самия спор — каза той все още пишейки — май е трябвало да дадеш показания, за да се противопоставиш на Доугън.

— Почти го направих — каза Сам с нотка на съжаление. — Последната вечер преди края на процеса аз, Кийз и помощничката му, забравих й името, стояхме до полунощ и обсъждахме дали да дам показания, или не. Само си помисли, Адам. Щях да бъда принуден да призная, че аз съм поставил бомбата, че е имало часовников механизъм и е трябвало да избухне по-късно, че съм бил замесен и в други бомбени атентати и че съм стоял на отсрещната страна на улицата по време на взрива. Плюс това обвинението бе вече доказало, че Марвин Крамер е бил предварително определена мишена. Имам предвид записите на телефонни разговори, които ония от ФБР пуснаха пред съдебните заседатели. Трябваше да ги чуеш. Поставиха огромни високоговорители в залата и сложиха касетофона на една маса пред заседателите, сякаш беше нещо като жива бомба. Прозвуча гласът на Джери, говореше с Уейн Грейвз, записът стържеше, но се чуваше. Заканваше се да унищожи Марвин Крамер, хвалеше се как щял да изпрати групата си, тоест мен, до Гринвил, за да се погрижа за всичко. Гласовете сякаш бяха на призраци от ада и съдебните заседатели попиваха всяка дума. Имаше голям ефект. Последваха, разбира се, показанията на самия Доугън. Бих изглеждал направо смешен, ако в този момент се опитах да дам показания и да убедя заседателите, че всъщност не съм лош човек. Макалистър щеше да ме изяде с парцалите. Затова решихме да не давам показания. Сега, като се връщам назад, разбирам, че е било погрешен ход. Трябваше да говоря.