Джон Гришам - Камерата

Самият Наджънт стоеше там и ги чакаше. Репортерите слязоха от микробусите и несъзнателно започнаха да се оглеждат възбудено, опитвайки се да запомнят всяка подробност. Намираха се пред правоъгълна червена тухлена сграда, долепена до ниска постройка с плосък покрив. Имаше две врати. Едната бе затворена, а другата — отворена, явно за тях.

Наджънт нямаше настроение за любопитни репортери. Той бързо ги поведе през отворената врата. Спряха в малка стая, където ги чакаха две редици сгъваеми столове пред зловещо дръпнати черни завеси.

— Седнете, моля — каза той грубо. Преброи осем репортери и един шериф. Три стола останаха празни.

— Сега е единайсет и десет — заяви Наджънт тържествено. — Осъденият е в изолационната. Тук, пред вас, от другата страна на завесите, е камерата. Ще го доведат в дванайсет без пет, ще го вържат за стола и ще заключат вратата. Завесите ще се дръпнат точно в дванайсет, кога то ще видите камерата и затворникът вътре, на по-малко от един метър от прозорците. Ще виждате само тила му. Не аз определям това, нали разбирате? След по-малко от десет минути той ще бъде обявен за мъртъв, завесите ще се спуснат и вие ще се върнете в микробусите. Ще трябва да почакате доста време. Съжалявам, че в тази стая няма климатична инсталация. След дръпването на завесите всичко ще стане бързо. Имате ли някакви въпроси?

— Разговаряхте ли с осъдения?

— Да.

— Как се държи?

— Няма да коментирам. В един часа е насрочена пресконференция и тогава ще отговоря на тези въпроси. Сега нямам време. — Наджънт излезе от стаята за очевидци и затръшна вратата след себе си. Бързо зави зад ъгъла и влезе в камерата.

— Остава ни по-малко от час. За какво искаш Да говорим? — попита Сам.

— О, за много неща. Макар повечето от тях да са неприятни.

— Точно в този момент е някак трудно да водим приятен разговор, нали?

— За какво си мислиш сега, Сам? Какво се върти в главата ти?

— За всичко.

— От какво се страхуваш?

— От миризмата на оня газ. Дали ще боли. Не искам да страдам, Адам. Надявам се да свърши бързо. Джъмбо Парис сдържа дъха си две минути. Аз няма да правя така. Искам да поема дълбоко дъх. Може би просто ще се унеса, а? Не се боя от смъртта, Адам, но точно сега ме е страх да умра. Ще ми се да е свършило вече. Това чакане е жестоко.

— Готов ли си?

— Коравото ми малко сърце е спокойно. Извършил съм някои лоши неща, но чувствам, че Бог може да ми даде покой. Разбира се, не го заслужавам.

— Защо не ми каза за мъжа, който е бил с теб?

— То е дълга история. Нямаме много време.

— Но това можеше да ти спаси живота.

— Не, никой нямаше да ми повярва. Помисли си само. След двайсет и три години и изведнъж променям показанията си и обвинявам за всичко някакъв тайнствен човек. Щеше да бъде нелепо.

— Защо ме излъга?

— Имам си причини!

— За да ме защитиш ли?

— Това е една от причините.

— Той е още на свобода, нали?

— Да. Наблизо е. Всъщност вероятно е там отпред с всички други откачени. Само наблюдава. Но никога няма да го видиш.

— Той ли уби Доугън и жена му?

— Да.

— И сина на Доугън?

— Да.

— И Кловис Брейзълтън?

— Може би. Той е много талантлив убиец, Адам. Безмилостен е. Заплаши мен и Доугън по време на първия процес.

— Има ли някакво име?

— Всъщност не. Но и без това няма да ти кажа. Няма да можеш никога да говориш за това.

— Умираш заради престъплението на друг човек.

— Не е така. Можех да спася малките момчета. И, ей богу, аз самият съм убил достатъчно хора. Заслужавам си го, Адам.

— Никой не заслужава това.

— Много по-добре е, отколкото да продължа да живея. Знаеш ли какво бих направил, ако сега ме отведат обратно в килията и ми кажат, че ще остана там, докато умра?

— Какво?

— Щях да се самоубия.

Адам не можеше да спори за това, след като бе прекарал един час в килията. Не можеше да си представи ужаса да живееш в такова нещо двайсет и три часа на ден.

— Забравих си цигарите — каза Сам, опипвайки джоба на ризата си. — Май това е подходящият момент да ги откажа.

— Опитваш се да остроумничиш ли?

— Да.

— Не става.

— Лий показа ли ти книгата със снимката ми от линча?

— Тя не ми я показа. Каза ми къде се намира и аз я открих.

— Видял си снимката?

— Да.

— Истинско забавление, нали?

— Много тъжно.

— Видя ли другата снимка на линча, на следващата страница?

— Да. Двама клановци.

— С роби, качулки и маски.

— Да, видях я.

— Там сме аз и Албърт. Лицето ми е скрито зад маската.