Джон Гришам - Камерата

Лукас Ман пристъпи напред с лист хартия. Застана на прага на камерата.

— Сам, това е смъртната присъда. Законът ми повелява да ти я прочета.

— Само побързай — изсумтя Сам, без да отваря уста.

Лукас вдигна листа и прочете:

— В съответствие с признаването ви за виновен и смъртната присъда, произнесена от Областния съд на Лейкхед на четиринайсети февруари осемдесет в първа година, сте осъден да умрете от смъртоносен газ в газовата камера в щатския затвор Парчман, Мисисипи. Нека бог се смили над душата ви.

Лукас отстъпи назад, после се пресегна към първия от двата телефона, монтирани на стената. Позвъни в канцеларията си, за да провери дали не е пристигнало някакво чудодейно отлагане в последната минута. Нямаше нищо. Вторият телефон бе свързан с кабинета на главния прокурор в Джаксън. Отново нищо. Бе нула часът и трийсет секунди на осми август, сряда.

— Няма отлагане — каза той на Наджънт. Думите отекнаха във влажната стая и рикошираха от всички посоки. Адам погледна за последен път дядо си. Бе стиснал ръце. Очите му бяха плътно затворени, сякаш не можеше отново да погледне Адам. Устните му се движеха в последна кратка молитва.

— Има ли някаква причина, поради която екзекуцията да не може да се проведе? — попита формално Наджънт, внезапно зажаднял за солидна юридическа подкрепа.

— Никаква — отвърна Лукас с искрено съжаление.

Наджънт застана на вратата на камерата.

— Искаш ли да кажеш нещо, Сам? — попита той.

— На теб, не. Време е Адам да излезе.

— Много добре. — Наджънт бавно затвори вратата.

Гумените уплътнители изолирала шума. Сега Сам бе заключен я завързан за стола. Той затвори плътно очи.

— Само побързайте, моля ей.

Адам последва Наджънт, който бе все още обърнат с лице към вратата на камерата. Лукас Ман отвори външната врата и Адам бързо излезе с него. Погледна за последен път към камерата. Палачът се протягаше към лоста. Помощникът му се приближи, за да може да гледа. Двамата надзиратели се залепиха на прозорците, за да видят как ще умре старият негодник. Наджънт, заместник директорът и лекарят се бяха скупчили до другата стена, като всички се бутаха напред, протегнали вратове от страх да не пропуснат нещо.

Навън бе много по-хладно въпреки трийсет и двата градуса горещина. Адам отиде до линейката и за миг се облегна на нея.

— Добре ли си? — попита Лукас.

— Не.

— Успокой се.

— Ти няма ли да гледаш?

— Не. Видял съм вече четири. Стигат ми. Тази е особено тежка.

Адам се загледа в бялата врата по средата на тухлената стена. Наблизо бяха паркирани три микробуса. Група надзиратели пушеха до микробусите и си шепнеха.

— Искам да тръгвам — каза той, страхувайки се, че може да му прилошее.

— Да вървим. — Лукас го хвана за лакътя и го поведе към първия микробус. Каза нещо на един от охраната, който скочи на предната седалка. Адам и Лукас седнаха на една седалка по средата.

Адам знаеше, че точно в този момент дядо му се задушава в камерата, а изгарящата отрова е изпълнила дробовете му. Ей там, в малката червена тухлена постройка, точно в този момент той поема отровата, опитвайки се да преглътне колкото се може повече с надеждата, че ще отиде в един по-добър свят.

Заплака. Микробусът мина покрай дворовете за разходка и през моравата пред Отделението. Адам закри очи. Плачеше за Сам, за страданието му в този миг, за отвратителния начин, по който бе принуден да умре. Изглеждаше толкова нещастен, облечен в единствените свои дрехи, вързан като животно. Адам плачеше за Сам и за последните му девет години, прекарани зад решетките в опити да зърне крайчеца на луната, измъчван от въпроса дали някой навън мисли за него. Плачеше за цялото злочесто семейство Кей хол и за клетата им участ. Плачеше и за себе си, за собствената ей мъка в този момент, за загубата на човек, когото обича, за това, че не е успял да възпре това безумство.

Лукас го потупваше леко по рамото, а микробусът се движеше, спираше и отново потегляше.

— Съжалявам — повтори той няколко пъти.

Спряха пред входа.

— Това ли е твоята кола? — попита Лукас. Паркингът бе претъпкан. Адам отвори вратата и слезе, без да отговори. По-късно можеше да му благодари.

Потегли по чакълената пътека, между редовете с памук, докато излезе на главната алея. Бързо стигна до главния вход, намалявайки скоростта само за малко, за да заобиколи две бариери, после спря, за да проверят багажника му. Отляво гъмжеше от репортери. Стояха прави и нетърпеливо чакаха вест от Отделението. Камерите вече бяха готови за снимане.