Джон Гришам - Камерата

— Благодаря ти — каза той.

— Обичам моя брат! — крещеше Ранди Дюпре от килията си на по-малко от три метра.

Сам погледна Наджънт и попита:

— Мога ли да се сбогувам с приятелите си?

Това бе отклонение от правилата, в които ясно се казваше, че осъденият трябва да бъде отведен направо от килията в изолационната. Не се споменаваше нищо за последна обиколка на сектора. Наджънт онемя, но след няколко секунди се овладя напълно.

— Разбира се, но побързай.

Сам направи няколко крачки и сграбчи ръцете на Ранди през решетките.

После отиде до следващата килия и се ръкува с Хари Рос Скот.

Ралф Грифин мина покрай охраната и излезе от сектора. Скри се в един тъмен ъгъл и заплака като дете. Нямаше да види повече Сам. Адам стоеше на вратата на килията, близо до Наджънт, и двамата заедно наблюдаваха как Сам върви по коридора, спира пред всяка килия и шепне нещо на затворника вътре. Най-много време прекара с Дж. Б. Гулит, чиито ридания достигаха до тях.

После той се обърна и смело тръгна обратно, като броеше стъпките си и се усмихваше на приятелите си. Хвана Адам за ръка.

— Да вървим — каза той на Наджънт.

Толкова много надзиратели се бяха събрали в края на сектора, че едва имаше място да минат покрай тях. Наджънт вървеше пръв, следван от Сам и Адам. Струпването на хора увеличаваше с няколко градуса температурата и задуха. Демонстрацията на сила бе, разбира се, необходима, за да се укроти непокорен затворник или може би дори да се стресне, за да се подчини. Ала изглеждаше ужасно глупаво при дребен старец като Сак Кейхол. Преминаването от едната стая в другата отне само няколко секунди, но Адам трепваше болезнено при всяка стъпка. През тунела от въоръжена охрана, през тежката стоманена врата, в малката стаичка. Вратата на отсрещната стена бе затворена. Тя водеше към камерата.

Бяха вкарали едно паянтово походно легло за случая. Адам и Сам седнаха на него. Наджънт затвори вратата и коленичи пред тях. Тримата бяха сами. Адам отново прегърна Сам през раменете.

По лицето на Наджънт се четеше ужасно огорчение! Той постави ръка върху коляното на Сам и каза:

— Сам, ще се справим заедно. Как…

— Тъпанар такъв — изпусна се Адам, смаян от нелепостта на изреченото.

— Не го казва нарочно — обясни Сам услужливо. Просто е глупав. Дори не го осъзнава.

Наджънт почувства силния упрек и се опита да измисли нещо по-добро.

— Старая се да се справя някак с всичко това, разбирате ли? — каза той на Адам.

— Защо не ни оставиш на мира? — попита Адам.

— Знаеш ли какво, Наджънт? — попита Сам. — Чел съм тонове юридически книги. А също и много затворнически наредби. Но никъде не срещнах изискване, според което трябва да прекарам последния си час с теб. Няма го в никой закон, статут, наредба, никъде.

— Измитай се оттук — каза Адам, готов да удря, ако трябва.

Наджънт се изправи.

— Лекарят ще влезе през тази врата в единайсет и четирийсет. Ще те преслуша и ще си иде. В единайсет и петдесет и пет ще вляза през същата врата. Тогава ще идем в камерата. Има ли въпроси?

— Не. Изчезвай — викна Адам и посочи към вратата.

Наджънт бързо излезе.

Бяха сами. Оставаше им още един час.

Двата еднакви затворнически микробуси спряха пред центъра за посетители, за да вземат осемте репортери късметлии и един шериф. Законът позволяваше но не изискваше шерифът на окръга, където е било извършено престъплението, да присъства на екзекуцията.

Изпълняващият длъжността шериф на окръг Вашингтон през шейсет и седма отдавна бе умрял, но сегашният шериф не искаше да изпусне такова събитие. Бе съобщил на Лукас Ман по-рано през деня, че възнамерява да използва законното си право. Чувствал, че го дължи на хората от Гринвил и окръг Вашингтон.

Мистър Елиът Крамер не дойде в Парчман. От години мислеше за това пътуване, но лекарят се бе намесил в последния момент. С неговото слабо сърце подобно вълнение беше твърде рисковано. Рут Крамер никога не бе мислила сериозно да присъства на екзекуцията. Тя си беше у дома в Мемфис и очакваше края със свои приятели.

Никой от семейството на жертвите нямаше да присъства на убийството на Сам Кейхол.

Камерите подробно заснеха как микробусите потеглят и изчезват по главната алея. Пет минути по-късно те спряха пред входа на Отделението. Помолиха всички да слязат, за да бъдат проверени за камери и касетофони.

После те отново се качиха в микробусите, които бяха пропуснати през входа. Минаха през моравата, завиха около дворовете за разходка в западния край и спряха близо до линейката.