Джон Гришам - Камерата

— А ти?

— Да, Сам, вярвам.

— Тогава разчитам на твоята дума.

— Добре. За това можеш да ми вярваш, разбра ли?

— Така ми изглежда прекалено лесно. Само казвам бърза молитва, и всичко ми е простено.

— Защо те тревожи това?

— Защото съм извършил някои лоши неща, отче.

— Всички сме вършили лоши неща. Нашият бог ни дарява с безкрайна любов.

— Ти не си вършил такива неща като мен.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако говориш за това?

— Да, никога няма да се почувствам добре, ако не говоря.

— Слушам те, Сам.

— Да изляза ли за малко? — попита Адам. Сам го стисна за коляното.

— Не.

— Нямаме много време, Сам — каза Ралф и погледна през решетките.

Сам пое дълбоко въздух и заговори тихо и монотонно, като се стараеше да го чуят само Адам и Ралф.

— Убих Джо Линкълн хладнокръвно. Вече казах, че съжалявам.

Ралф мърмореше нещо на себе си, докато слушаше, е започнал да се моли.

— И помогнах на братята си да убият ония двама мъже, които утрепаха баща ни. Честно казано, досега никога не бях съжалявал за това. Сега обаче човешкият живот ми се струва много по-ценен. Сгреших. Участвах и в линч, когато бях на петнайсетина години. Бях само част от тълпата и вероятно не съм можел да го спра, дори да бях опитал. Но не го направих и сега се чувствам виновен.

Сам млъкна. Адам спря да диша и се надяваше, че изповедта е свършила.

Ралф почака малко и после каза:

— Това ли е всичко, Сам?

— Не, има още един.

Адам затвори очи и стисна зъби. Виеше му се свят и му се повдигаше.

— Имаше още един линч. Едно момче на име Клитъс. Не мога да си спомня фамилията му. Линч на Клана. Бях на осемнайсет. Това е всичко, което мога да кажа.

Кошмарът никога няма да свърши, помисли си Адам. Сам замълча. Дишаше дълбоко, Ралф се молеше усърдно. Адам просто чакаше.

— И не съм убивал момчетата на Крамер — прошепна накрая Сам с треперещ глас. — Не ми беше работа да бъда там и сгреших, че се забърках в оная каша. Съжалявам за това вече много години. Беше лошо да се членува в Клана, да се мразят всички и да се поставят бомби. Но не съм убил аз ония момчета. Нямах намерение да навредя на никого. Бомбата трябваше да избухне посред нощ, когато там нямаше да има хора. Наистина така смятах. Но бомбата бе заредена от друг, не от мен. Аз бях само пазач, шофьор, слуга. Другият нагласи бомбата да избухне много по-късно, отколкото мислех. Никога не успях да разбера дали е искал да убие някого, но подозирам, че е имал това намерение.

Адам чу думите, прие ги, погълна ги, но бе твърде поразен, за да помръдне.

— Но аз можех да го спра. И това ме кара да се чувствам виновен. Ония малки момченца щяха да са живи днес, ако бях постъпил другояче, след поставянето на бомбата. Ръцете ми са изцапани с кръвта им. Съжалявам за това от много години.

Ралф леко постави ръката си върху тила на Сам.

— Моли се с мен. — Сам закри очи с двете си ръце и опря лакти върху коленете си.

— Вярваш ли, че Исус Христос е син на Бога, че е дошъл на този свят, роден от девица, че е живял безгрешно, че е бил съден и че е умрял на кръста за нашето спасение? Вярваш ли в това, Сам?

— Да — прошепна старецът.

— И че се е вдигнал от гроба и се е възнесъл на небето?

— Да.

— И че чрез него всичките ни грехове се опрощават? Всички ужасни неща, които ти тежат на сърцето, сега ти се опрощават. Вярваш ли в това, Сам?

— Да, да.

Ралф пусна главата на Сам и изтри сълзите от очите си. Сам не помръдна, но раменете му се тресяха. Адам го стисна още по-силно.

Ранди Дюпре започна да свири отново „Само една разходка с теб“. Звуците бяха ясни и чисти и отекваха силно из сектора.

— Отче — каза Сам, когато раменете му престанаха да треперят, — дечицата на Крамер ще бъдат ли на небето?

— Да.

— Но те са евреи.

— Всички деца отиват на небето, Сам.

— Ще ги видя ли горе?

— Не знам. Има много неща за небето, които все още не знаем. Но Библията ни обещава, че когато отидем там, няма да има повече страдания.

— Чудесно. Тогава се надявам да ги видя.

Гласът на полковник Наджънт наруши спокойствието. Вратата на сектора издрънча, изтрака и се отвори. Той измарширува разстоянието от метър и половина до наблюдаваната килия. Зад него вървяха още шестима от охраната.

— Сам, време е да идем в изолационната — каза той. — Единайсет часът е.

Тримата мъже застанаха един до друг. Вратата на килията се отвори и Сам излезе. Той се усмихна на Наджънт, после се обърна и прегърна преподобния отец.