Джон Гришам - Камерата

Имаше и друг общ списък за екзекуцията, схема от двайсет и девет точки от началото до края на процедурата. Към него, разбира се, бе прикрепено приложение с петнайсет точки, които трябваше да се изпълнят след екзекуцията, последната от които бе отнасянето на трупа в линейката. Наджънт знаеше всяка точка във всеки списък. Той знаеше как се смесват химикалите, как се отварят клапите, колко време трябва да се държат отворени и как да се затворят. Знаеше всичко.

Излезе навън, за да говори с шофьора на линейката и да подиша малко чист въздух, после се върна през изолационната стая в сектор А. Както всички останали, и той очакваше проклетият Върховен съд да постанови някакво решение.

Нареди на двамата най-високи надзиратели да затворят прозорците на външната стена. Както и самата сграда, прозорците съществуваха от двайсет и пет години и не се затваряха тихо. Надзирателите ги бутнаха нагоре, докато се затвориха с трясък, който отекна из целия сектор. Всичко трийсет и пет прозореца, като всеки от осъдените на смърт знаеше точния им брой и при всяко затваряне секторът ставаше по-тъмен и по-тих.

Най-накрая надзирателите свършиха и си отидоха. Сега Отделението бе непристъпно — всеки затворник в килията си, всички врати заключени и всички прозорци — залостени.

Сам се разтрепери от трясъка на прозорците. Той наведе още по-ниско глава. Адам обгърна крехките му рамене с ръка.

— Много обичах тия прозорци — каза Сам с тих и прегракнал глас.

Отряд от охраната стоеше на пет-шест метра от тях и надзърташе през вратата на сектора, както деца гледат животните в зоопарка, а Сам не искаше да чуят думите му. Трудно бе да си представи човек, че Сам би могъл да харесва нещо тук.

— Когато валеше силен дъжд, водата се плискаше по прозорците, проникваше през тях и се процеждаше на пода. Винаги съм обичал дъжда. И луната. Понякога, ако нямаше облаци, успявах да зърна късче от луната, ей така, както си стоях в килията. Винаги съм се питал защо няма повече прозорци тук. Искам да кажа, дявол да го вземе… ох, извинявай, отче… ако са решили да те държат е килията цял ден, защо да не можеш да виждаш какво става навън? Това тъй и не го проумях. Мисля, че не успях да разбера много неща. Е, стига толкоз. — Гласът му утихна и той мълча известно време.

От мрака се чу мекият тенор на Проповедника, който пееше „Само една разходка с теб“. Беше много хубаво.

— Тишина! — ревна някой от охраната.

— Оставете го на мира! — изкрещя в отговор Сам, стряскайки Адам и Ралф.

— Пей си, Ранди — извика Сам достатъчно силно, за да го чуят в съседната килия. Проповедника мълча известно време, явно обиден, но после отново запя.

Някъде се тресна врата и Сам подскочи. Адам го стисна за рамото и той се успокои. Бе вперил поглед в тъмнината в някаква точка на пода.

— Мисля, че Лий няма да дойде — каза той, като търсеше думите.

Адам помисли за секунда и реши да му каже истината.

— Не знам къде е Лий. Не съм говорил с нея от десет дни.

— Смятах, че е на лечение в някоя клиника.

— И аз така мисля, но просто не знам къде е. Съжалявам. Опитах всичко, за да я намеря.

— През последните дни често мислех за нея. Моля те, кажи й го.

— Добре. — Ако Адам я видеше отново, трябваше да положи много усилия, за да не я удуши.

— Мислих много и за Еди.

— Виж какво, Сам, не ни остава много време. Хайде да си говорим за приятни неща, става ли?

— Искам да ми простиш за това, което сторих на Еди.

— Вече ти простих, Сам. И двамата с Кармен ти прощаваме.

Ралф наведе глава към Сам и каза:

— Може би има и други, за които също трябва да помислим, Сам.

— Може би по-късно — каза Сам.

Вратата на сектора се отвори в края на коридора и звукът на забързани стъпки се приближи към тях. Лукас Ман спря пред последната килия и погледна трите сенки, скупчени на леглото.

— Адам, търсят те по телефона — каза той нервно. — В предната канцелария.

Трите сенки се вцепениха. Адам скочи и без да каже дума, излезе от килията. Стомахът му се бунтуваше яростно, докато почти тичаше през сектора.

— Побъркай ги, Адам — викна Дж. Б. Гулит, когато Адам профуча край него.

— Кой се обажда? — помита Адам. Лукас Ман бе на една крачка зад него.

— Гарнър Гудман.

Минаха през централната част на Отделението и забързаха към предната канцелария. Слушалката лежеше върху бюрото. Адам я грабна и седна на писалището.