Джон Гришам - Камерата

Разстоянието обратно до наблюдаваната килия сега бе много по-дълго. Адам се върна сам, пътят му беше вече познат. Лукас Ман изчезна някъде из лабиринта на Отделението.

Докато чакаше пред тежката залостена врата в средната част на сградата, Адам осъзна две неща. Първо, че сега наоколо се мотаят много повече хора — повече надзиратели, повече непознати с пластмасови значки и оръжие на коланите, повече мъже със сурови лица, ризи с къси ръкави и вратовръзки от изкуствена материя. Беше истинско представление, уникално и твърде вълнуващо събитие, което не трябваше да се пропусне. Адам си мислеше, че всеки честен служител в затвора трябваше да бъде в Отделението при изпълнението на смъртната присъда на Сам.

Второто нещо, което разбра, бе, че ризата му е подгизнала от пот и яката му е залепнала за врата. Той разхлаби вратовръзката си. Вратата изщрака шумно, скритият механизъм избръмча и тя се отвори. Някъде из лабиринта от бетонни стени, прозорци и решетки някой наблюдаваше и натискаше съответните бутони. Адам мина през вратата, като все още дърпаше възела на вратовръзката си и копчето под нея, и се запъти към следващата бариера, стената от решетки към сектор А. Той избърса чело, но по него нямаше капчици пот. Пое дълбоко дъх и дробовете му се изпълниха с лепкав, влажен въздух.

След затварянето на прозорците в сектора беше безумно задушно. Още едно силно щракване, още едно електрическо избръмчаване, и той влезе в тесния коридор — Сам му бе казал, че е широк не по-вече от два метра. Три мътни флуоресцентни лампи хвърляха бледи сенки по тавана и пода. Той повлече натежалите си крака покрай тъмните килии, пълни с жестоки убийци, които сега се молеха или размишляваха, а двама дори плачеха.

— Има ли добри новини, Адам? — попита умолително Дж. Б. Гулит от тъмнината.

Адам не му отговори. Без да спира, той погледна нагоре към прозорците, с наплескани с различен цвят черчевета. Колко ли адвокати преди него бяха изминавали за последен път това разстояние от предната канцелария до наблюдаваната килия, за да съобщят на умиращия, че се е скъсала и последната нишка надежда? Това място имаше богата история и затова той заключи, че много други преди него са изминали мъчителното разстояние. Самият Гарнър Гудман бе отнесъл последната новина на Мейнард Тоул. Тази мисъл даде на Адам толкова необходимия му прилив на сили.

Той не обърна внимание на любопитните погледи на малката тълпа, която стоеше и го зяпаше. Спря при последната килия, почака и вратата покорно се отвори.

Сам и преподобният отец все още седяха приведени на леглото, почти допрели глави в тъмнината, и си шепнеха. Погледнаха към Адам. Той седна до Сам и го прегърна през раменете, които сега изглеждаха още по-крехки.

— Върховният съд току-що е отхвърлил всичките ни молби — каза той много тихо, за да не разберат, че едва владее гласа си. Свещеникът простена. Сам кимна, сякаш го бе очаквал. — А губернаторът отказа помилване.

Сам се опита смело да изправи рамене, но не можа да събере сили. Сниши се още по-ниско.

— Боже, бъди милостив — каза Ралф Грифин.

— Значи всичко свърши — каза Сам.

— Не остана нищо повече — прошепна Адам.

От екипа за екзекуцията, скупчен в края на сектора, долетя възбуден шепот. Това нещо щеше да се случи в края на краищата. Някъде зад тях се затръшна врата. Трясъкът идваше откъм камерата и коленете на Сам трепнаха.

Той помълча известно време — една минута или петнайсет, Адам не бе сигурен. Стрелките на часовника пак ту препускаха бясно, ту спираха.

— Мисля, че сега трябва да се помолим, отче — каза Сам.

— Ще трябва. Чакахме доста дълго.

— Как искаш да го направим?

— За какво искаш да се помолиш, Сам?

Сам за миг се замисли и после каза:

— Искам да се уверя, че Бог няма да ми се сърди, когато умра.

— Добра идея. А защо мислиш, че Бог може да ти се сърди?

— Не е ли съвсем очевидно?

Ралф потри ръцете си една в друга.

— Мисля, че най — добрият начин да направиш това, е да помолиш Бог да ти да изповядаш греховете си прости.

— Всичките ли?

— Не трябва да ги изреждаш всичките, просто помоли Господ да ти прости всичко.

— Струва ми се, че това е доста общо разкаяние.

— Да, така е. Но ще има ефект, ако си напълно сериозен.

— Сериозен съм, дявол го взел.

— Вярваш ли в ада, Сам?

— Да.

— Вярваш ли в рая?

— Да.

— Вярваш ли, че всички християни отиват в рая?

Сам помисли по това доста дълго, после кимна леко и на свой ред попита: