Джон Гришам - Камерата

— Гарнър, Адам е на телефона.

— Адам, намирам се в ротондата пред кабинета на губернатора. Върховният съд току-що отхвърли всичките ни петиции. Мисля че бяха четири, подадени на различни етапи. Просто ги отхвърлиха светкавично поред — първа, втора, трета, четвърта. Тук вече нямаме работа.

Адам затвори очи и замълча.

— Ами май че това е краят — каза той и погледна към Лукас Ман. Лукас се намръщи и наведе глава.

— Изчакай малко. Губернаторът се готви да направи изявление. Ще ти позвъня след пет минути. — Гудман затвори.

Адам остави слушалката и се загледа в нея.

— Върховният съд е отхвърлил всичко — съобщи тон на Ман. — Губернаторът ще направи изявление. Гудман ще се обади след малко. Ман седна.

— Съжалявам, Адам. Много съжалявам. Как се държи Сам?

— Мисля, че Сам го понася много по-добре от мен.

— Не е ли странно? Това е петата ми екзекуция и винаги се изненадвам колко спокойно я приемат. Предават се, когато се стъмни. Изяждат последното си ядене, сбогуват се със семействата си и се отнасят със странно спокойствие към цялата работа. Ако бях аз, щях да ритам, да крещя и да плача. Най-малко двайсет мъже щяха да са необходими, за да могат да ме извлекат от килията.

Адам успя леко да се усмихне, после забеляза една отворена кутия за обувки върху писалището. Беше облепена с алуминиево фолио и на дъното й имаше няколко изпочупени сладки, Не беше тук, когато напуснаха стаята преди един час.

— Какво е това? — попита той, въпреки че почти не го интересуваше.

— Това са сладки за екзекуцията.

— Сладки за екзекуцията ли?

— Да, една мила, дребна женица, която живее наблизо, ги прави всеки път, когато има екзекуция.

— Защо?

— Не знам. Всъщност нямам представа защо.

— Кой ги яде? — попита Адам, поглеждайки към останалите сладки и трохите, сякаш бяха отрова.

— Охраната и служителите.

Адам поклати глава. Имаше твърде много проблеми, за да анализира смисъла на купчина сладки, приготвени за екзекуцията.

За случая Дейвид Макалистър облече тъмносин костюм, колосана бяла риза и винена вратовръзка. Среса се, изми си зъбите и влезе в кабинета през една странична врата. Мона Старк се занимаваше с някакви цифри.

— Обажданията най-сетне спряха — каза тя с известно облекчение.

— Не ме интересува — каза Макалистър и провери вратовръзката и зъбите си в огледалото. — Да вървим.

Той отвори вратата и излезе във фоайето, където го пресрещнаха двама телохранители. Застанаха от двете му страни и той се отправи към ротондата, обляна в ярка светлина. Тълпа репортери с камери напираше напред, за да чуе изявлението. Той пристъпи към временно поставения подиум, опасан с десетина микрофона. Намръщи се от светлината, почака да стихне шумът и после заговори.

— Върховният съд на САЩ току-що отхвърли последните молби на Сам Кейхол — каза той с драматичен глас, сякаш репортерите не го бяха узнали вече.

Последва нова пауза, докато камерите щракаха, а микрофоните чакаха. — И така, след три съдебни процеса, след девет години на обжалване във всеки възможен съд според нашата конституция, след преразглеждане на делото от най-малко четирийсет и седем съдии най-сетне ще бъде раздадено правосъдие за Сам Кейхол. Той е извършил престъплението преди двайсет и три години. Правосъдието може да е бавно, но то все още действа. Много хора ми позвъниха да помилвам мистър Кейхол, но не мога да го направя. Не мога да отхвърля решението на съдебните заседатели, които го осъдиха, нито да наложа своето решение на нашите изявени съдилища. Не искам да действам и против волята на моите приятели, семейство Крамер. — Последва нова пауза. Той говореше без лист в ръката и веднага ставаше ясно, че е работил дълго време по речта си. — Горещо се надявам, ме екзекуцията на Сам Кейхол ще изтрие една болезнена страница от измъчената история на нашия щат. Призовавам всички жители на Мисисипи да излязат сплотени от тази тъжна нощ и да продължат да се борят за равенство. Бог да се смили над душата му.

Той отстъпи назад, а въпросите заваляха отвсякъде. Телохранителите отвориха една странична врата и той изчезна. Втурна се надолу по стълбите и излезе през северния вход, където чакаше кола. На една миля оттам чакаше хеликоптер.

Гудман излезе навън и застана до едно старо оръдие, насочено поради някаква причина към високите сгради в центъра на града. Под него пред стълбите стоеше голяма група демонстранти със свещи в ръце. Той позвъни на Адам, за да му съобщи новината, а после тръгна между хората и свещите. Докато пресичаше улицата, чу, че започнаха да пеят някакъв химн. Две преки по-надолу шумът бавно затихна. Известно време той вървя безцелно, после се запъти към кантората на Хез Кери.