Джон Гришам - Камерата

Беше чудесна нощ за прилагане на закона.

След като се стъмни, на шосето пред Парчман настана зловеща тишина.

Клановците, нито един от които не бе помислил да си отиде, след като Сам ги помоли за това, седяха в сгъваемите си столове върху изпотъпканата трева и чакаха. Бръснатите глави и сходно мислещите им събратя, които се бяха пържили на юлското слънце, седяха на малки групи и пиеха ледена вода. Контингент на „Амнести Интърнашънъл“ се присъедини към монахините и активистите на други движения. Запалиха свещи, четяха молитви и тананикаха песни. Опитваха се да стоят на разстояние от групите на омразата. В друг ден, при Друга екзекуция и друг затворник същите тези изпълнени с ненавист хора щяха да крещят, жадни за кръв.

Спокойствието бе нарушено за миг, когато един пикап, натоварен с младежи, още деца, намали скоростта, Докато минаваше покрай главния вход, и хлапаците закрещяха силно:

— Пуснете му малко газ! Пуснете му малко газ! Пуснете му малко газ!

Гумите на пикапа изсвистяха и той отпраши с пълна скорост. Някои от клановците наскочиха, готови за сражение, но децата бяха изчезнали, за да не се върнат никога вече.

Натрапчивото присъствие на пътната полиция държеше нещата под контрол.

Полицаите стояха на групи, наблюдаваха движението, зорко следяха клановците и нацистите. Над тях кръжеше хеликоптер.

Най-накрая Гудман обяви приключването на кампанията. В продължение на четири дълги дни бяха осъществили над две хиляди обаждания. Той събра безжичните телефони, плати на студентите и сърдечно им благодари. Никой от тях не желаеше да признае поражението, затова тръгнаха заедно с него към Капитолия. Бдението със свещи на първите стъпала бе в разгара си. Губернаторът бе все още в кабинета си на втория етаж.

Един от студентите предложи да занесе телефон на Джон Брайън Глас, който се намираше на отсрещната страна на улицата във Върховния съд на Мисисипи. Гудман му позвъни, после се обади на Кери и на Джошуа Колдуел, негов стар приятел, който се бе съгласил да чака при канцеларията по делата със смъртни присъди във Вашингтон. Гудман бе сложил всичко в ред. Телефоните работеха. Позвъни на Адам. Сам довършва последното си ядене, каза му Адам, и не иска да разговаря с теб. Но ти благодари за всичко.

След като изяде сладоледа и изпи кафето, Сам стана да се поразтъпче. От известно време Дони мълчеше. Той страдаше и бе готов да си върви. Наджънт щеше да дойде скоро и Дони искаше да се сбогуват.

Сам бе накапал новата си риза със сладолед и Дони се опита да махне розовото нетно с платнена салфетка.

— Не е толкова важно — каза Сам, докато наблюдаваше брат си.

Дони продължи да трие петното.

— Да, прав си. По-добре да тръгна сега, Сам. Ще дойдат всяка минута.

Двамата мъже се прегърнаха и постояха така дълго, като се потупваха леко по гърбовете.

— Съжалявам, Сам — каза Дони с разтреперан глас. — Съжалявам.

Те се отдалечиха един от друг, но все още се държаха за раменете. В очите им имаше влага, но не и сълзи. Нямаше да посмеят да заплачат.

— Пази се — каза Сам.

— Ти също. И да кажеш една молитва, чу ли, Сам?

— Добре. Благодаря ти за всичко. Ти си единственият, който го бе грижа за мен.

Дони прехапа долната си устна и извърна очи. Ръкува се с Адам, но не можа да каже нищо. Мина бавно зад Сам и излезе.

— Няма ли вест от Върховния съд? — попита Сам ни в клин, ни в ръкав, сякаш изведнъж бе повярвал, че има някакъв шанс.

— Не — каза унило Адам.

Сам седна на бюрото, а краката му се люлееха под него.

— Наистина искам да се свърши, Адам — каза той, като си мереше думите. — Това е ужасно.

Адам не можа да измисли какво да каже.

— В Китай се промъкват зад теб и ти пускат един куршум в главата. Няма последна купичка с ориз. Нито сбогуване с някого. Никакво чакане. Хич не е лошо.

Адам погледна часовника си — за кой ли път през последния час. От обяд имаше моменти, в които часовете сякаш се топяха, и други, през които времето спираше. То ту летеше, ту пъплеше едва-едва. Някой почука на вратата.

— Влез — каза плахо Сам.

Преподобният Ралф Грифин влезе и затвори вратата. През деня се беше срещал два пъти със Сам и очевидно го понасяше тежко. Това бе първата му екзекуция и вече бе решил, че ще е последната. Братовчедът му в щатския сенат трябваше да му намери друга работа. Той кимна на Адам и седна до Сам на бюрото. Наближаваше девет часът.

— Полковник Наджънт е отвън, Сам. Каза, че те чака.