Джон Гришам - Камерата

Адам погледна суровите и разгорещени лица на клановците, от които се стичаше пот.

— Последният абзац е следният: „Вече не членувам в Ку Клукс Клан. Отказвам се от тази организация и от всички нейни принципи. Ако никога не бях чувал за Ку Клукс Клан, днес щях да бъда свободен човек.“ Подписано е „Сам Кейхол“ . — Адам го сгъна и го протегна към клановците, които стояха безмълвни и смаяни.

Оня с черната брада и загорелите страни се хвърли към Адам, опитвайки се да грабне писмото.

— Дай ми го! — изкрещя той, но Адам отдръпна ръката си. Пазачът отдясно на Адам бързо излезе напред и прегради пътя на мъжа, който започна да го бута. Пазачът го блъсна назад и за няколко ужасни мига телохранителите на Адам се сборичкаха с няколко клановци. Наблизо имаше и други надзиратели и те бързо се озоваха в центъра на бурята. Редът бе възстановен бързо. Тълпата се отдръпна назад.

Адам се ухили на клановците.

— Отивайте си! — извика им той. — Чухте какво иска Сам! Той се срамува от вас!

— Върви по дяволите! — изкрещя в отговор водачът им.

Двамата от охраната сграбчиха Адам и го поведоха, преди да е предизвикал отново тълпата. Забързаха към входа като по пътя отблъскваха журналистите и операторите. Буквално изтичаха през входа, покрай още един ред надзиратели и тълпа репортери, и накрая стигнаха до колата на Адам.

— Не се връщайте повече тук, чухте ли? — помоли го единият от телохранителите.

Знаеше се, че от канцеларията на Макалистър изтича много информация. Рано следобед във вторник най-голямата клюка в Джаксън бе, че губернаторът сериозно обмисля възможността да помилва Сам Кейхол. Клюката се разпространи бързо от Капитолия до репортерите навън, където бе подета от други репортери и зяпачи и повторена, вече не като клюка, а като основателен слух След час от изтичането на информацията слухът бе достигнал равнището на почти реален факт.

Мона Старк се срещна в ротондата с представителите на пресата и обеща изявление от губернатора в по-късните часове. Съдилищата не са приключили с делото обясни тя. Да, губернаторът е подложен на огромен натиск.

На Пети областен съд му трябваха по-малко от три часа за да прехвърли последната молба към Върховния съд на САЩ. В три часа бе проведено кратко съвещание по телефона. Хез Кери и Гарнър Гудман се втурнаха към канцеларията на Роксбър на отсрещната страна на улицата. Главният прокурор имаше телефонна система която можеше да свърже едновременно него самия, Гудман, Кери, Адам и Лукас Ман в Парчман, съдия Робишо в Лейк Чарлз, съдията Джуди в Ню Орлиънс и съдията Макнийли в Амарило, Тексас. Тримата съдии позволиха на Адам и Роксбър да представят аргументите си, после заседанието беше закрито. В четири часа съдебният секретар позвъни на всички засегнатите страни, за да им съобщи за отхвърлянето на молбата. Последваха нови факсове. Кери и Гудман веднага изпратиха по факса молбата до върховния съд на САЩ.

Сам беше подложен на последен медицински преглед, докато Адам провеждаше кратък разговор със съдебния секретар. Той бавно постави обратно слушалката. Сам гледаше свъсено младия уплашен лекар, който му мереше кръвното. Пакър и Тайни стояха наблизо по молба на лекаря. С петимата присъстващи предната канцелария изглеждаше претъпкана.

— Пети областен съд току-що е отхвърлил молбата — тържествено съобщи Адам. — Отправяме се към Върховния съд.

— Не е точно обетованата земя — каза Сам, без да откъсва поглед от лекаря.

— Настроен съм оптимистично — каза Адам без ентусиазъм заради Пакър.

Лекарят бързо постави инструментите си в чантата.

— Готово — каза той и се запъти към вратата.

— Значи съм достатъчно здрав, за да умра? — попита Сам.

Лекарят отвори вратата и излезе, следван от Пакър и Тайни. Сам стана и се протегна, после закрачи бавно из стаята. Токовете на обувките му се плъзгаха и това се отразяваше на походката му.

— Нервен ли си? — попита той със злобна усмивка.

— Разбира се. За разлика от теб, предполагам.

— Умирането не може да е по-лошо от чакането. Ей богу, готов съм. Искам вече да се свършва.

Адам за малко не изтърси нещо банално за шансовете им във Върховния съд, но не беше в настроение да понася упреци. Сам крачеше и пушеше. Не му бе до разговори. Адам, както обикновено, се хвана за телефона. Позвъни на Гудман и Кери, но говориха кратко. Нямаше много за казване. Нямаше и оптимизъм.

Полковник Наджънт застана на верандата на центъра за посетители и помоли за тишина. Пред него на моравата се бе събрала малка армия от репортери и журналисти, очакващи с нетърпение лотарията. На масата имаше тенекиена кофа. Всеки представител на пресата носеше оранжево номерирано картонче, раздадено им от затворническата администрация. Тълпата бе необичайно тиха.