Джон Гришам - Камерата

Сам научи новината, докато държеше купата с листа от ряпа. Предпоследното му ядене. Той впери поглед в телевизора, наблюдавайки как кадрите се сменят от Джаксън към Парчман и обратно. Млад чернокож адвокат, когото не познаваше, говореше с един журналист и му обясняваше следващите ходове на защитата на Кейхол.

Приятелят му Бъстър Моук му беше казал, че толкова много адвокати работели по делото му в последните дни, че вече не знаел кои били на негова страна и кои желаели смъртта му. Сам обаче бе сигурен, че Адам държи всичко под контрол.

Довърши яденето и постави купата върху подноса до леглото. Отиде до решетките и се ухили презрително на надзирателя, който го наблюдаваше безизразно зад вратата.

В коридора бе тихо. Телевизорите във всички килии бяха включени, но със силно намален звук и обитателите им гледаха предаването с мрачен интерес. Не се чуваше никакъв глас, а това само по себе си бе изключително рядко явление.

Сам свали червения гащеризон за последен път, нави го на топка и го захвърли в ъгъла. Изрита гумените сандали под леглото, за да не ги види никога повече. Внимателно постави новите си дрехи на леглото, после бавно разкопча ризата с къс ръкав и я облече. Беше му точно по мярка. Напъха краката си в твърдите работни панталони, дръпна ципа и закопча копчето на кръста. Панталоните бяха с около пет сантиметра по-дълги. Затова той седна на леглото и ги нави в прегледни, равни маншети. Памучните чорапи бяха дебели и приятни за кожата. Обувките му бяха малко големи, но все пак ставаха. Коланът му беше малко широк и твърд, но това нямаше никакво значение.

Усещането, че е напълно облечен в истински дрехи, предизвика у него внезапни болезнени спомени за свободния свят. Такива панталони бе носил четирийсет години, преди да го вкарат в затвора. Купуваше си ги от стария магазин за облекло на площада в Клантън и винаги имаше четири-пет чифта в последното чекмедже на големия гардероб. Жена му не ги колосваше при гладене и след пет-шест изпирания те заприличваха на стара пижама. Носеше ги и за работа, и когато отиваше в града. Слагаше ги, когато с Еди ходеха за риба и когато седеше на верандата и люлееше малката Лий. Носеше ги в кафенето и на сборищата на клановците. Да, беше с тях дори при съдбоносното пътуване до Гринвил, при бомбения атентат в кантората на евреина.

Той седна на леглото и приглади острите ръбове под коленете си. От девет години и пет месеца не бе обличал такива панталони. Мислеше, че е съвсем подходящо да ги обуе за газовата камера.

Щяха да ги смъкнат от трупа му, да ги сложат в торба и да ги изгорят.

Адам се отби първо в кабинета на Лукас Ман. На входа Луиз му бе предала бележка от него, че трябва непременно да го види. Ман затвори вратата и го покани да седне. Адам отказа. Искаше да иде по-скоро при Сам.

— Пети областен съд е получил обжалването преди трийсет минути — каза Ман. — Мислех, че може би ще поискаш да ползваш телефона ми, за да позвъниш в Джаксън.

— Благодаря ти. Но ще позвъня от Отделението.

— Добре. Обаждам се в канцеларията на главния прокурор през половин час и ако науча нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря. — Адам започваше да нервничи.

— Сам иска ли последно ядене?

— Ще го попитам след минута.

— Добре. Позвъни ми или просто кажи на Пакър. Какво става със свидетелите?

— Сам не иска свидетели.

— Ами ти?

— И аз няма да присъствам. Той няма да позволи. Това отдавна го решихме.

— Добре. Не мога да се сетя за друго. Имам факс и телефон, а и тук обстановката е малко по-спокойна. Винаги можеш да използваш кабинета ми.

— Благодаря — каза Адам и излезе от стаята. Подкара бавно към Отделението и спря за последен път на непавирания паркинг до оградата. Тръгна бавно към кулата на охраната и постави ключовете си в кофата.

Само преди четири седмици бе застанал тук за първи път, бе наблюдавал спускането на червената кофа и си бе помислил колко първобитна, но ефективна е тази система. Само преди четири седмици! А сякаш беше преди години.

Почака на двойната врата и срещна Тайни на стълбите. Сам бе вече в предната канцелария, седнал на ръба на бюрото, и гледаше с възхищение обувките си.

— Виж ми новите дрехи — каза той гордо, когато Адам влезе.

Адам се приближи и го огледа от глава до пети. Сам сияеше. Лицето му бе гладко обръснато.

— Издокарал си се, дума да няма.

— Истински франт, нали?

— Вярно, че изглеждаш много добре, Сам. Дони ли ти донесе всичко това?