Джон Гришам - Камерата

— Според наредбите в затвора на представителите на пресата се дават осем места — обясни бавно Наджънт, а думите му достигнаха почти до входа. Опиваше се от факта, че е в центъра на вниманието. — Едно място се дава на Асошиейтед Прес, едно на ЮПИ и едно на осведомителната агенция на Мисисипи. Остава да се изберат още пет. Ще изтегля пет числа от кофата и ако едно от тях съвпадне с номера на картончето ви, това ще бъде щастливият ви ден. Има ли въпроси?

Изведнъж се оказа, че няколкото десетки репортери нямаха никакви въпроси. Много от тях погледнаха оранжевите картончета, за да проверят номерата си. Вълна на възбуда премина през тълпата. Наджънт бръкна в кофата с театрален жест и извади листче хартия.

— Номер четири хиляди осемстотин четирийсет и три — съобщи той с цялото умение на опитен викач на бинго.

— Ето ме — развълнувано извика млад мъж, показвайки картончето с щастливия номер на гърдите си.

— Как се казвате? — извика Наджънт.

— Едуин Кинг от „Арканзас Газет“.

Заместник директорът, който стоеше до Наджънт, записа името на репортера и на вестника. Едуин Кинг бе поздравен от колегите си.

Наджънт бързо извади останалите четири номера и приключи с избора. Видим прилив на отчаяние раздвижи групата, след като бе извикан и последният номер. Останалите бяха разочаровани.

— Точно в единайсет два микробуса ще спрат ей там. — Наджънт посочи към главната алея. — Осемте очевидци трябва да бъдат готови. Ще ви откарат до Отделението за осъдени на смърт, за да наблюдавате екзекуцията. Забранено е внасянето на всякакви камери и касетофони. Ще ви проверят, когато стигнете там. Около дванайсет и петнайсет ще се качите отново на микробусите и ще дойдете тук. След това ще се проведе пресконференция в главната зала на административната сграда, която за ваше удобство ще бъде отворена от девет часа вечерта. Има ли въпроси?

— Колко души ще наблюдават екзекуцията? — попита някой.

— Ще присъстват приблизително тринайсет-четиринайсет души. До самата камера ще бъдат моя милост, свещеникът, лекарят и щатският палач, адвокатът на затвора и двама души от охраната.

— Семейството на жертвите ще присъства ли на екзекуцията?

— Да. Мистър Елиът Крамер, дядото, е определен да присъства.

— Ами губернаторът?

— По закон губернаторът разполага с две места в стаята за очевидци. Едното ще бъде за мистър Крамер. Не са ми съобщили дали губернаторът ще дойде.

— Ами семейството на мистър Кейхол?

— Не. Никой от роднините му няма да присъства на екзекуцията.

Наджънт бе отворил една неприятна тема. Въпросите валяха от всички посоки, а той имаше работа.

— Край на въпросите. Благодаря ви — каза той и се оттегли от верандата.

Дони Кейхол пристигна за последното си посещение малко преди шест часа. Заведоха го направо в предната канцелария, където завари добре облечения си брат да се смее с Адам Хол. Сам ги запозна.

Досега Адам бе избягвал старателно брата на Сам. Оказа се, че Дони е чист, спретнат и прилично облечен. След като Сам се бе обръснал, подстригал и хвърлил червените дрехи, Адам забеляза, че с Дони си приличат. Бяха еднакви на ръст и макар Дони да не бе пълен, Сам бе много по-слаб от него.

Очевидно Дони не беше простоват селяк, както се боеше Адам. Искрено се радваше да се запознае с Адам и се гордееше, че той е адвокат. Приятен човек с хубав усмивка и зъби, но с много тъжни очи в момента.

— Какво става? — попита той, след като няколко минути говориха за незначителни неща. Имаше предвид обжалването.

— Всичко е във Върховния съд.

— Значи все още има надежда?

При това предположение Сам изсумтя.

— Малка — каза Адам. Почти се беше примирил със съдбата.

Последва дълга пауза, докато Адам и Дони се опитваха да намерят по-малко болезнени теми. На Сам наистина му бе все едно. Той си седеше спокойно на стола, кръстосал крака, и пушеше. Мислите му бяха заети неща, които те не можеха да си представят.

— Днес се отбих кри Албърт — каза Дони.

— Как е простатата му? — попита Сам, без да откъсва поглед от пода.

— Не знам. Той смятал, че вече си мъртъв.

— Типично за него.

— Видях и леля Фини.

— Мислех, че е умряла — каза Сам с усмивка.

— Почти. Вече е на деветдесет и една. Разстроена е, че е станало така с теб. Каза, че винаги си бил любимият й племенник.

— Тя не можеше да ме понася, както и аз нея. Ами че аз не я бях виждал пет години, преди да дойда тук.

— Е, но очевидно е съсипана заради тая история.