Джон Гришам - Камерата

Адам нямаше въпроси към Пакър. Освободиха го и той напусна залата.

Роксбър съобщи, че следващият свидетел е Ралф Грифин, свещеникът на затвора. Доведоха Грифин до мястото за показания и той се огледа смутено. Каза името си и с какво се занимава, после погледна внимателно Роксбър.

— Познавате ли Сам Кейхол? — попита Роксбър.

— Да.

— Виждали ли сте се с него напоследък?

— Да.

— Кога за последен път бяхте при него?

— Вчера. Неделя.

— Как ще опишете душевното му състояние?

— Не мога да го направя.

— Бихте ли повторили?

— Казах, че не мога да опиша душевното му състояние.

— Защо?

— Защото сега съм негов свещеник и всяка негова дума или действие са строго поверителни. Не мога да дам показания срещу Сам Кейхол.

Роксбър се поколеба за миг, опитвайки се да реши какво да прави по нататък. Явно нито той, нито умните му подчинени бяха помислили за подобно положение. Може би бяха приели, че свещеникът ще им сътрудничи, тъй като работеше на държавна служба. Грифин зачака нова атака от Роксбър.

Слатъри бързо реши проблема.

— Това е добър довод, мистър Роксбър. Свидетелят не е трябвало да идва. Кой е следващият?

— Няма повече свидетели — каза главният прокурор и забърза към мястото си.

Негова светлост дълго драска нещо в бележника си, после погледна претъпканата зала.

— Ще обсъдим казуса и ще дадем становището си, вероятно рано утре сутрин. Щом подготвим решението си, ще уведомим адвокатите. Не е необходимо да чакате тук. Ще ви позвъним. Закривам заседанието.

Всички станаха и забързаха към задната врата. Адам настигна преподобния Ралф Грифин и му благодари, после се върна на масата, където го чакаха Гудман, Хез Кери, професор Глас и студентите. Скупчиха се и си зашепнаха, докато тълпата се разотиде, после напуснаха залата. Някой предложи да отидат да пийнат и хапнат. Наближаваше девет часът.

Журналистите чакаха пред вратата на съдебната зала. Адам няколко пъти учтиво отказа да коментира и продължи да върви напред. Роли Уедж следваше Адам и Гудман, докато си проправяха път сред тълпата в коридора и изчезна, когато те напуснаха сградата.

Вън чакаха две групи с камери. На първите стъпала Роксбър говореше пред група журналисти, а недалеч от него, на тротоара, държеше реч губернаторът. Когато Адам минаваше покрай Макалистър, го чу да казва, че обмисля възможността за помилване и че нощта ще бъде напрегната. Утрешният ден щял да бъде още по-труден. Ще присъства ли на екзекуцията, попита някой. Адам не можа да чуе отговора.

Събраха се „При Хал и Мал“, известен и доста посещаван ресторант в центъра на града. Хез намери една голяма маса в ъгъла близо до входа и поръча бира за всички. В задната част свиреше оркестър. Залата и барът бяха претъпкани.

Адам седеше в ъгъла до Хез и се усмихваше за първи път от много време. Бирата му дойде добре, поотпусна го. Поръчаха фасул и ориз и побъбриха за заседанието. Хез му каза, че се е представил чудесно, а и студентите по право го обсипаха с комплименти. Настроението бе оптимистично. Адам им благодари за помощта. Гудман и Глас седяха в далечния край на масата, увлечени в разговор за друго дело на осъден на смърт. Времето течеше бавно и когато донесоха вечерята, Адам съсредоточи вниманието си изцяло върху нея.

— Може би не е най-подходящото време да ви питам за това — каза Хез през зъби. Не искаше никой друг да го чуе. Оркестърът засвири по-силно. — Предполагам, че ще се върнете в Чикаго, когато всичко свърши. — Той погледна към Гудман, за да се увери, че още разговаря с Глас.

— Сигурно — каза Адам неубедително. Не бе имал време да мисли за нищо друго, освен за утрешния ден.

— Ами искам само да знаете, че в нашата кантора има вакантно място. Един от нашите се захваща с частна практика. Затова търсим адвокат. Занимаваме се само с дела на осъдени на смърт, нали знаете.

— Прав сте — каза тихо Адам. — Наистина е отвратително да говорим за това точно сега.

— Работата е трудна, но благодарна. А също е вълнуваща и необходима — продължи невъзмутимо Хез, после лапна парче наденица и го поля с бира. — Парите са малко в сравнение с това, което получавате сега във фирмата. Бюджетът е малък, работният ден е дълъг, имаме много клиенти.

— Каква е заплатата?

— Като начало мога да ви предложа трийсет хиляди.

— В момента получавам шейсет и две хиляди. И предстои увеличение.

— Минал съм по този път. Печелех по седемдесет хиляди в една голяма фирма във Вашингтон, преди да дойда тук. Можех да стана съдружник, но напуснах. Парите не са всичко.