Джон Гришам - Камерата

— Кажете името си за протокола — каза Слатъри.

— Доктор Ен Стигал.

— Ан ли? — попита негова светлост.

— Не. „Ен“ е инициал, „Н“ имам предвид.

Слатъри я погледна, после погледна Роксбър, който вдигна рамене, сякаш не знаеше какво да каже.

Съдията се наведе и се загледа надолу към мястото за свидетелите.

— Вижте какво, докторе, не ви питам за инициалите ви, а за вашето име. Сега го кажете за протокола и не ни бавете повече.

Тя отвърна поглед от неговия, прокашля се и каза неохотно:

— Нелдийн.

Нищо чудно, че предпочита инициал, помисли си Адам. Защо ли не го бе сменила с нещо друго?

Роксбър използва момента и й зададе серия въпроси за квалификацията и подготовката й. Слатъри вече бе сметнал, че тя може да даде показания.

— А сега, доктор Стигал — започна Роксбър, като внимаваше да не спомене „Нелдийн“. — Кога се срещнахте със Сам Кейхол?

Тя погледна към листчето, което държеше в ръцете си.

— В четвъртък, на двайсет и шести юли.

— Каква бе целта на посещението ви?

— Това е част от работата ми, аз обикновено посещавам осъдените на смърт, особено тези, чиято екзекуция наближава. Давам им консултации и лекарства, ако поискат.

— Опишете душевното състояние на мистър Кейхол.

— Изключително адекватен, умен, с остър език, на границата на бруталността. Всъщност се държа доста грубо с мен и ме помоли да не го посещавам повече.

— Той спомена ли нещо за екзекуцията?

— Да. Знаеше, че му остават тринайсет дни и ме обвини, че се опитвам да му дам лекарство, за да не предизвиква никакви проблеми, когато удари неговият час. Той също изрази загриженост за друг осъден на смърт, Ранди Дюпре, чието душевно състояние според него се влошавало. Беше много разтревожен за мистър Дюпре и ме укори, че не съм го прегледала.

— По ваше мнение той страда ли от някаква форма на умствена непълноценност?

— Не. Има много остър ум.

— Нямам повече въпроси — каза Роксбър и седна.

Адам се устреми към подиума.

— Кажете ни, доктор Стигал, как е Ранди Дюпре? — попита той високо.

— Ами, аз не съм имала още възможност да го прегледам.

— Сам ви е казал за него преди тринайсет дни, а вие не сте си направили труда да го посетите?

— Бях заета.

— От колко време сте на сегашната си служба?

— От четири години.

— И колко пъти през тези четири години сте разговаряли със Сам Кейхол?

— Веднъж.

— Не ви интересуват много осъдените на смърт нали, доктор Стигал?

— Напротив.

— Колко мъже има в момента в Отделението за осъдени на смърт?

— Ами не съм много сигурна. Мисля, че са около четирийсет.

— Всъщност с колко от тях сте разговаряли? Кажете ни няколко имена.

Дали беше от страх, яд или незнание, никой не можеше да каже. Но Нелдийн се вцепени на мястото си. Лицето й се изкриви, наклони глава на една страна, очевидно опитвайки се да улови някакво име от въздуха, но безуспешно. Адам я остави да се мъчи така за миг, после каза:

— Благодаря ви, доктор Стигал. — Той се обърна и бавно тръгна към мястото.

— Повикайте следващия свидетел — нареди Слатъри. — Щатът призовава сержант Клайд Пакър.

Пакър бе доведен от коридора. Все още бе облечен в униформа, но бе оставил оръжието си. Закле се да говори истината и зае мястото си.

Адам не бе изненадан от впечатлението, което направиха показанията на Пакър. Той беше честен човек, който просто разказа това, което е видял. Познавал Сам от девет години и днес той бил същият както при пристигането си. Пишел на машина писма и юридически документи по цял ден, четял много книги, особено юридически. Пишел юридически молби за приятелите си от Отделението, както и писма до жените и приятелките на някои от затворниците, които били неграмотни. Пушел много, защото искал да се унищожи, преди щатът да го направи. Заемал пари на приятелите си. По скромното мнение на Пакър, сега Сам бил толкова адекватен, колкото и преди девет години. А и умът му бил много бърз. Слатъри се облегна малко по-напред, когато Пакър описваше ежедневните игри на дама с Хеншоу и Гулит.

— Той печели ли в тези игри? — прекъсна го негова светлост.

— Почти винаги.

Може би обратът в заседанието настъпи, когато Пакър разказа как Сам поискал да види изгрева на слънцето, преди да умре. Станало в края на предишната седмица, когато една сутрин Пакър извършвал редовната си обиколка. Сам тихо го помолил за това. Знаел, че ще умре, казал, че е готов за това и че иска да го изведат тихо някоя сутрин в двора за разходки в източната част на затвора, за да види изгрева. Пакър уредил въпроса миналата събота и Сам прекарал на двора един час, пиейки кафето си в очакване на изгрева. След това му бил много благодарен.