Джон Гришам - Камерата

Сетивата на Адам бяха изострени дотолкова, ме вече не можеше да изпита шок. Отвратителната снимка се появи в съзнанието му и той се опита да я прогони.

— Защо ми разказваш това, Сам?

— Защото ми олеква. Никога не съм го признавал преди, а истината, естествено, носи някакво облекчение. Ето, вече се чувствам по-добре.

— Не искам да слушам повече.

— Еди така и не научи. Намери книгата на тавана и някак ме позна на едната снимка. Но не знаеше, че съм един от клановците на другата.

— Хайде да не говорим за Еди, чуваш ли?

— Добре. Какво става с Лий?

— Сърдит съм й. Тя просто ни заряза.

— Знаеш ли, щеше да бъде хубаво да я видя. Мъчно ми е. Но толкова се радвам, че Кармен дойде.

Най-сетне една приятна тема.

— Тя е чудесна — каза Адам.

— Добро момиче. Гордея се с вас, Адам — с теб и с Кармен. Сигурно сте получили добрите гени от майка си. Голям късметлия съм, че имам двама чудесни внуци.

Адам слушаше и не се опитваше да отговори. Нещо изтрака в съседната стая и двамата подскочиха.

— Наджънт сигурно пробва машинариите — каза Сам и раменете му отново затрепераха. — Знаеш ли за какво ми е мъчно?

— За какво?

— Много мислих за това и направо се изтормозих през последните два дни. Гледам теб, гледам и Кармен и виждам двама умни млади хора с открити умове и сърца. Не мразите никого. Толерантни сте и с широки възгледи, добре образовани, амбициозни и не носите в себе си товара, с който се родих аз. Ето, гледам теб, моя внук, моя плът и кръв, и се питам защо и от мен не излезе нещо подобно? Нещо като теб и Кармен? Трудно е да повярва човек, че сме роднини.

— Стига, Сам. Недей.

— Не мога да се въздържа.

— Моля те, Сам.

— Добре, добре. Нещо приятно. — Гласът му заглъхна и той се наведе напред. Главата му бе сведена надолу и почти висеше между краката.

Адам искаше да поговорят по-подробно за тайнствения съучастник. Искаше да знае всичко — истинските подробности за атентата, за изчезването му, за залавянето на Сам. Освен това искаше да знае какво би могло да се случи с онзи човек, след като бе навън, наблюдаваше и чакаше. Но на тези въпроси нямаше да получи отговор, затова не ги зададе. Сам щеше да отнесе в гроба много тайни.

Пристигането на хеликоптера с губернатора предизвика вълнение пред входа на Парчман. Той се приземи от другата страна на шосето, където чакаше друг затворнически микробус. С по един телохранител от двете страни и забързаната Мона Старк отзад, Макалистър скочи в микробуса.

— Това е губернаторът! — изкрещя някой. Химните и молитвите изведнъж секнаха. Операторите се втурнаха с камерите да заснемат микробуса, който запраши с пълна скорост към входа и изчезна вътре.

След няколко минути той спря до линейката зад Отделението.

Телохранителите и мис Старк останаха в микробуса. Наджънт посрещна губернатора и го поведе към стаята за очевидци, където той седна на първата редица. Кимна към другите присъстващи, които вече бяха потънали в пот. В стаята бе истинска пещ. По стените подскачаха черни комари.

Наджънт попита какво би желал губернаторът.

— Пуканки — изтърси губернаторът, но никой не се засмя. Наджънт се намръщи и излезе от стаята.

— Защо сте тук? — попита веднага един репортер.

— Не коментирам — каза самодоволно Макалистър.

Десетимата присъстващи седяха мълчаливо, вперили очи в черните завеси, и току поглеждаха нетърпеливо часовниците си.

Нервното дърдорене заглъхна. Избягваха да се гледат, сякаш се срамуваха, че участват в такова ужасно събитие.

Наджънт спря до вратата на газовата камера и провери списъка си. Беше единайсет и четирийсет. Каза на лекаря да отиде в изолационната, а след това излезе навън и даде знак охраната да се оттегли от четирите кули. Съществуваше съвсем нищожен шанс освободеният след екзекуцията газ да навреди на охраната в кулите и Наджънт обичаше да изпипва всяка подробност.

Потропването на вратата бе съвсем леко, но в момента прозвуча като удар с чук. Разкъса тишината и стресна Адам и Сам. Вратата се отвори. Влезе младият лекар, опита се да се усмихне, клекна на едно коляно и помоли Сам да си разкопчее ризата. Залепи кръгла слушалка на бледата му кожа, а късата жица остана да виси на колана му.

Ръцете на лекаря трепереха. Не каза нищо.

В единайсет и трийсет Хез Кери, Гарнър Гудман, Джон Брайън Глас и двама от неговите студенти прекратиха безсмисления разговор и слепиха длани пред лицата си, наобиколили разхвърляната маса в кабинета на Кери. Всеки от тях се помоли мълчаливо за Сам Кейхол, а после Хез каза една молитва на глас за цялата група. Седяха по столовете, замислени и мълчаливи. Помолиха се и за Адам.