Джон Гришам - Камерата

Багажникът бе празен. Пуснаха го да мине и той профуча покрай следващата бариера; за малко не удари надзирателя, който не успя да се отмести бързо. Спря на шосето, за да погледа шествието със свещи отдясно. Стотици запалени свещи. Някъде по-надолу пееха химни.

Адам прелетя покрай щатските полицаи, които се шляеха наоколо и се наслаждаваха на кратката почивка. Профуча покрай колите, паркирани покрай бордюра в продължение на две мили, и скоро Парчман остана зад него.

Натисна газта и се понесе с деветдесет мили в час.

Кой знае защо, се отправи на север, въпреки че нямаше намерение да отива в Мемфис. Градчетата Татуайлър, Ламберт, Маркс, Следж и Креншоу прелетяха покрай него. Отвори прозорците и топлият въздух се завъртя около седалките. Предното стъкло бе покрито с големи бръмбари и насекоми, които, както бе разбрал, представляваха истинска напаст за делтата.

Продължи да кара напосоки. Не бе планирал това пътуване. Изобщо не бе мислил къде ще отиде след смъртта на Сам, защото така и не повярва, че това ще се случи. Сега трябваше да бъде в Джаксън, да празнуват с Гарнър Гудман и Хез Кери, да се гипсират от пиене, задето са направили чудо, А може би трябваше да е в Отделението, все още на телефона, опитвайки се отчаяно да научи подробностите за временното отлагане на изпълнението на присъдата в последната минута, което по-късно щеше да стане постоянно. Трябваше, трябваше…

Не смееше да отиде у Лий, защото тя можеше да си бъде у дома. Следващата им среща щеше да бъде много неприятна и той предпочиташе да я отложи. Реши да си намери някакъв приличен мотел. Да пренощува там. Да се опита да поспи. Да обмисли нещата утре след изгрев слънце. Мина покрай десетки селца и градчета, но никъде не даваха стаи под наем. Намали значително скоростта. Едно шосе преминаваше в друго. Бе изгубил посоката, но му беше все едно. Как може да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш? Четеше имената на градчетата по табелите и продължаваше нататък. Видя денонощен магазин в предградията на Хернандо, недалеч от Мемфис. Отпред нямаше паркирани коли. Жена на средна възраст с гарвановочерна коса седеше на гишето, пушеше и мляскаше дъвка, докато говореше по телефона. Адам отиде до хладилника с бира и грабна една опаковка с шест кутии.

— Съжалявам, миличък, не продаваме бира след полунощ.

— Какво? — попита Адам, бъркайки в джоба си.

Тя не хареса тона му. Внимателно постави телефона до касовия апарат.

— Не можем да продаваме бира след полунощ. Такъв е законът.

— Законът ли?

— Да. Законът.

— На щата Мисисипи ли?

— Именно — кимна тя енергично.

— Знаете ли какво мисля за законите на този щат точно сега?

— Не, драги. А и, честно казано, не ме интересува.

Адам плесна една десетдоларова банкнота на гишето и понесе бирата към колата си. Тя го съпроводи с поглед, после пъхна парите в джоба си и пак захапа слушалката на телефона. Струваше ли си да занимава ченгетата с една опаковка бира?

Той отново потегли. Излезе на юг, пое по някакво шосе с две платна, като спазваше ограничението на скоростта, и изгълта първата бира. Отново тръгна да търси чиста стая с включена в цената закуска, басейн, кабелна телевизия и специален филмов канал.

Петнайсет минути за смъртта, петнайсет минути за проветрение на камерата, десет минути за измиването й с амоняк. Напръскване на безжизненото тяло, напълно мъртво според показанията на младия лекар и неговото ЕКГ. Наджънт и инструкциите му — дайте противогазите, донесете ръкавиците, заведете проклетите репортери до микробусите и ги разкарайте оттук.

Адам си представяше Сам, с отпусната на една страна глава, все още стегнат с огромните кожени ремъци. Какъв ли цвят бе кожата му сега? Разбира се, не толкова бледа, колкото през последните девет години.

Сигурно отровният газ е оцветил устните му в пурпурночервено, а плътта му — в розово. Сега камерата е чиста, всичко е тип-топ. Влезте в камерата, нарежда Наджънт, и го отвържете. Вземете ножовете. Срежете дрехите. Изпуснал ли се е? Винаги става така. Внимавайте. Ето, ето найлонова торба. Напъхайте дрехите вътре. Напъхайте голото тяло.

Адам си представяше новите дрехи — изгладените панталони, големите обувки, снежнобелите чорапи. Сам бе толкова горд, че може отново да облече човешки дрехи. Сега те бяха смачкани на дрипа в зелената торба за боклук и скоро щяха да ги изгорят.

Къде са дрехите, сините затворнически панталони и бялата фланелка? Донесете ги. Влезте в камерата. Облечете трупа. Обувки не са необходими. Нито чорапи. По дяволите, той отива в дома на покойника. Нека семейството му се погрижи за облеклото му и за прилично погребение. А сега носилката. Махнете го оттук. Вкарайте го в линейката.