Джон Гришам - Камерата

— Знаете ли, странно е, че сте му внук, а го познавате от по-малко от един месец. — Макалистър говореше бавно, почти уморено. — Но аз го познавам от много години. Всъщност той е част от живота ми от дълго време насам. И винаги съм смятал, че с нетърпение очаквам този ден. Искал съм да умре, нали разбирате, за Да бъде наказан за убийството на двете момчета. — Губернаторът оправи перчема си и леко разтри очи. Думите му бяха толкова непосредствени, сякаш двамата бяха стари приятели, които си разправят стари клюки. — Но сега не съм толкова сигурен. Трябва да ви призная, Адам, че натискът започва да ми оказва влияние.

Или беше брутално искрен, или беше талантлив актьор — Адам не беше сигурен.

— Какво ще докаже щатът, ако Сам умре? — попита Адам. — Ще стане ли животът тук по-добър, когато в сряда слънцето изгрее, а той е мъртъв?

— Не. Но това значи, че вие не вярвате в смъртното наказание. А аз вярвам.

— Защо?

— Защото трябва да има някакво върховно наказание за убийство. Поставете се в положението на Рут Крамер и ще започнете да мислите другояче. Проблемът при вас, Адам — а и при хората като вас — е, че забравяте за жертвите.

— Можем да спорим с часове за смъртното наказание.

— Прав сте. Да оставим това. Сам каза ли ви нещо ново за атентата?

— Не мога да разгласявам това, което ми е казал Сам. Но отговорът е не.

— Може да е действал и сам, не знам.

— Какво значение има това днес, един ден преди екзекуцията?

— Право да ви кажа, не съм сигурен. Но ако знаех, че Сам е само съучастник, че някой друг също е отговорен за убийствата, тогава би ми било невъзможно да позволя да бъде екзекутиран. Знаете, че мога да го спра. Да, мога да го направя. Ще си навлека големи неприятности. Ще ми навреди и по политическа линия. Вредата би била непоправима, но това за мен няма значение. Започвам да се уморявам от политиката. А и не ми доставя удоволствие да ме поставят в тази роля, да дарявам или да отнемам човешки живот. Но бих могъл да помилвам Сам, ако знаех истината.

— Вие смятате, че е имал помощник. Вече ми го казахте веднъж. Агентът на ФБР, който е водел разследването, също смята така. Защо не действате според убежденията си и не проявите снизхождение?

— Защото не съм сигурен.

— Значи една дума от Сам, само едно име, подхвърлено тук в последните часове, и хоп, вие ще вземете писалката и ще спасите живота му?

— Не, но мога да отложа изпълнението на присъдата за да се установи истината с името на съучастника.

— Това няма да стане, губернаторе. Опитах вече. Толкова често му задавах този въпрос и той толкова пъти отрече, че дори вече не го обсъждаме.

— Кого прикрива той?

— Ей богу, не знам.

— Може би грешим. Той разказвал ли ви е някога подробности за атентата?

— Пак ви казвам, че не мога да изнасям навън нашите разговори. Но той поема цялата отговорност за бомбата.

— Тогава защо трябва да мисля за снизхождение?

Ако самият престъпник твърди, че е извършил престъплението и че е действал сам, от къде на къде трябва да му помогна?

— Защото той е един старец, който и без това скоро ще умре. Помогнете му, защото това е единственото правилно решение и дълбоко в сърцето си вие искате да го сторите. Затова трябва кураж.

— Той ме мрази, нали?

— Да. Но това може да се промени. Помилвайте го, и той ще стане най-горещият ви почитател.

Макалистър се усмихна и отвори една дъвка.

— Наистина ли е луд?

— Нашият експерт го твърди. Ще направим всичко възможно да убедим в това съдия Слатъри.

— Знам, но така ли е наистина? Вие сте прекарали много часове с него. Той съзнава ли какво става?

В този момент Адам реши да не бъде честен. Макалистър не му беше приятел, а и въобще не можеше да му се вярва.

— Много е тъжен — призна Адам. — Честно казано, чудя се дали някой изобщо би могъл да запази разсъдъка си след няколко месеца, прекарани в Отделението на смъртта. Сам вече е бил стар, когато е попаднал там, и е започнал бавно да гасне. Това е една от причините, поради които отказа всякакви интервюта. Представлява жалка гледка.

Адам не можеше да каже дали губернаторът повярва на това, но със сигурност го чу.

— Каква е програмата ви за утре? — попита Макалистър.

— Нямам представа. Зависи от заседанието при Слатъри. Бях решил да прекарам по-голямата част от деня със Сам, но може да се наложи да тичам и да подавам последните жалби.

— Дадох ви частния си номер. Нека утре да държим връзка.

Сам хапна три лъжици от фасула и малко От царевичния хляб, а после остави подноса на края На леглото Съшият идиот с безизразно лице го наблюдаваше през решетките на вратата. Животът в тези неудобни кутийки бе и без това твърде лош, но да живееш като животно и на всичкото отгоре да те наблюдават, беше непоносимо.