Джон Гришам - Камерата

— Не е за вярване. Виж какво, трябва да побързаш.

— Трябва ми телефон.

— Вътре има — каза Ман и кимна към вратата зад Адам. — Слушай Адам, не е моя работа, но ако бях на твое място, нямаше да кажа на Сам. Все още нищо не е ясно и няма смисъл да се подхранват надеждите му. Аз бих изчакал до края на заседанието.

— Прав си. Благодаря, Лукас.

— Няма за какво. Ще се видим в Джаксън.

Адам се върна в стаята, където разговорът бе преминал към живота в Калифорния.

— Няма нищо — каза Адам като се намръщи и се приближи небрежно към телефона. Така и не чуваше тихия им разговор, докато набираше номера.

— Гарнър, обажда се Адам. При Сам съм. Какво става?

— Тръгвай за насам, момко — каза спокойно Гудман. — Нещата се задвижват.

— Слушам те.

Сам описваше първото си и единствено пътешествие до Сан Франциско преди десетилетия.

— Първо, губернаторът иска да говори лично с теб. Изглежда, че страда. Подлудихме го с телефонни обаждания и вече му става горещо. Но по-важното е, че не друг, а Слатъри се хвана за иска за невменяемост. Аз не съм се месил. Той настоява за заседание в пет следобед. Вече говорих с доктор Суин, който е на разположение, нали знаеш, срещу сто долара на час. Ще кацне в Джаксън в три и трийсет и ще бъде готов да даде показания.

— Тръгвам — каза Адам с гръб към Сам и Кармен.

— Ще се видим в кабинета на губернатора.

Адам затвори.

— Просто придвижвам молбите — обясни той на Сам, който в момента бе напълно безразличен. — Трябва да отида до Джаксън.

— Какво е това бързане? — попита Сам, сякаш имаше пред себе си години живот и никаква работа.

— Бързане ли? Ти ли каза бързане? Десет часът е, Сам, понеделник. Разполагаме точно с трийсет и осем часа, за да направим чудото.

— Няма да има никакви чудеса, Адам. — Той се обърна към Кармен, без да пуска ръката й. — Не се надявай напразно, скъпа.

— Може би…

— Не. Дошло ми е времето, разбираш ли. Готов съм. Не искам да тъжиш, след като всичко свърши.

— Трябва да тръгваме, Сам — каза Адам и го докосна по рамото. — Ще се върна късно довечера или рано сутринта.

Кармен се наведе и целуна Сам по бузата.

— Сърцето ми е с теб, Сам — прошепна тя.

Той я прегърна за секунда, после застана до бюрото.

— Пази се, дете. Учи упорито и всичко останало. И не мисли лошо за мен, а? Има причина, за да съм тук. Вината за това е само моя. Е, като си замина, ме чака по-добър живот.

Кармен стана и отново го прегърна. Тя плачеше, когато излизаха от стаята.

До обяд съдия Слатъри бе осъзнал напълно сериозността на положението и макар упорито да се опитваше да го прикрие, страхотно се забавляваше, че се е озовал за кратко в центъра на бурята. Първо, бе разпуснал съдебните заседатели и адвокатите по гражданското дело, което му предстоеше да гледа. Два пъти бе разговарял със секретаря на Пети областен съд в Ню Орлиънс, а после и със самия съдия Макнийли. Големият момент настъпи в единайсет и няколко минути, когато съдията от Върховния съд Едуардф. Олбрайт позвъни от Вашингтон, за да се информира за последните събития. Заяви, че следи внимателно развитието на събитията. Разговаряха за закони и теория. Нито един от тях не бе против смъртното наказание и двамата имаха проблеми с въпросния статут на Мисисипи. Бояха се, че той може да бъде нарушен от всеки осъден на смърт, който се престори на луд и намери някой доктор шарлатанин да го потвърди.

Журналистите бързо научиха, че е насрочено заседание, и не само засипаха с телефонни обаждания кабинета на Слатъри, но и се настаниха в приемната му. Шефът на полицията бе призован да разпръсне досадниците. Секретарката носеше съобщения всяка минута. Брек Джеферсън се ровеше в безброй юридически книги и бе отрупал с бележки дългата заседателна маса. Слатъри разговаря с губернатора, с главния прокурор, с Гарнър Гудман и с още десетина други. Бе събул обувките си под масивното писалище. Обикаляше покрай него, държейки слушалката на телефона с дълъг кабел и цялата тази лудост му бе ужасно забавна.

Ако в кабинета на Слатъри цареше възбуда, то при главния прокурор бе истински хаос. Роксбър беше побеснял от новината, че един от изстрелите на Кейхол в тъмното е улучил целта. Бе водил битка в продължение на десет години из апелативните съдилища, от една съдебна зала в друга, бе воювал срещу изобретателните юридически умове от Американския съюз за граждански свободи и други подобни организации. Похабената хартия бе унищожила поне една тропическа гора. И точно когато го е взел вече на мерник, този главорез подава тонове жалби и една от тях привлича вниманието на някои разнежил се в момента съдия.