Джон Гришам - Камерата

На входа Адам представи Кармен на новата си приятелка Луиз от охраната, която се грижеше за канцеларската работа. Беше нервна и изтощена след няколкото сблъсъка между клановците, репортерите и охраната. По нейно мнение положението в момента бе нестабилно и нямаше изгледи да се оправи. Един надзирател ги поведе към затворническото микробусче и те бързо минаха през първия вход.

— Невероятно — каза Кармен.

— Всеки ден става все по-лошо. Чакай да видиш какво ще бъде утре.

Микробусът забави ход, когато минаха по главния път под големите сенчести дървета, покрай спретнатите бели къщи. Кармен наблюдаваше всичко.

— Не прилича на затвор — каза Кармен.

— Това е ферма. Седемнайсет хиляди акра. В онези къщи живеят служителите на затвора.

— С децата си — каза тя, гледайки към колелетата и мотопедите, захвърлени в предните дворове. — Толкова е спокойно. Къде са затворниците?

— Имай търпение.

Микробусът зави наляво. Павираният път свърши и започна черният. Пред тях беше Отделението.

— Виждаш ли онези кули? — посочи Адам. — Оградите и бодливата тел? — Тя кимна.

— Това е Строгият тъмничен затвор. Домът на Сам последните девет години.

— Къде е газовата камера?

— Вътре.

Двама надзиратели надникнаха в микробусчето, после им махнаха да минават. Спряха пред първата врата където ги чакаше Пакър. Адам го представи на Кармен която в този момент нямаше сили да говори. Влязоха вътре и Пакър ги претърси учтиво. Наблюдаваха ги още трима от охраната.

— Сам вече ви чака — каза Пакър и кимна към предната канцелария. — Влизайте.

Адам стисна ръката й. Тя кимна. Тръгнаха към вратата.

Сам седеше на бюрото както обикновено. Краката му висяха. Не беше пушил. Въздухът в стаята бе чист и хладен. Той погледна Адам, после Кармен, Пакър затвори вратата след тях.

Тя пусна ръката на Адам, приближи се до бюрото и погледна Сам право в очите.

— Аз съм Кармен — каза тя тихо. Сам стъпи на пода.

— Аз съм Сам, Кармен. Изкуфелият ти дядо. — Той я привлече към себе си и те се прегърнаха.

На Адам му трябваха една-две секунди, за да разбере, че Сам е обръснал брадата си. Косата му бе по-къса и изглеждаше много по-чиста. Ципът на гащеризона му бе вдигнат до врата. Беше обул чифт чисти бели чорапи и други сандали.

Сам я стискаше за раменете и разглеждаше лицето.

— Хубава си като майка си — каза той с прегракнал глас. В очите му имаше влага. Кармен също се бореше със сълзите.

Тя прехапа устни и опита да се усмихне.

— Благодаря ти, че дойде — каза той и също понечи да се усмихне. — Съжалявам, че ме виждаш такъв.

— Изглеждаш страхотно — каза тя.

— Не лъжи, Кармен — каза Адам, да поразведри обстановката. — И хайде да спрем да хленчим, преди да сме излезли от релсите.

— Сядай. — Сам й посочи един стол. Той се настаня до нея и я хвана за ръката.

— Първо работата, Сам — каза Адам и се облегна на бюрото. — Пети областен отхвърли молбата ни рано тази сутрин. Също и известният Върховен съд на Мисисипи. Така че продължаваме нататък.

— Брат ти е типичен адвокат — каза Сам на Кармен. Всеки ден ми носи едни и същи новини.

— Естествено, нямам много работа — каза Адам.

— Как е майка ти? — попита я Сам.

— Добре е.

— Кажи й, че съм питал за нея. Помня, че беше добра жена.

— Ще и кажа.

— Има ли някаква вест от Лий? — го попита Сам.

— Не. Искаш ли да я видиш?

— Май че да. Но ако не може, ще я разбера.

— Ще видя какво мога да направя — каза уверено Адам. Фелпс не бе отговорил на неговите две последни обаждания. Честно казано, в момента нямаше време да търси Лий.

Сам се наклони по-близо към нея.

— Адам казва, че учиш психология.

— Така е. Последна година в Бъркли, Калифорния. Ще…

Рязкото чукане на вратата прекъсна разговора им. Адам леко я отвори и видя възбуденото лице на Лукас Ман.

— Извинете ме за момент — каза Адам на Сам и Кармен и излезе в коридора.

— Какво има? — попита той.

— Гарнър Гудман ви търси — почти шепнешком каза Ман. — Иска да отидете веднага в Джаксън.

— Защо? Какво е станало?

— Май една от жалбите ви е попаднала в целта.

Сърцето на Адам спря.

— Коя?

— Съдията Слатъри иска да говорите за иска за признаване на невменяемост. Насрочил е заседание днес в пет следобед. Не ми казвай нищо, защото може да бъда свидетел от страна на щата.

Адам затвори очи и леко удари главата си в стената. Хиляди мисли се въртяха бясно в главата му.

— В пет следобед. При Слатъри.