Джон Гришам - Камерата

Наджънт го хвана за ръката и го поведе към края на коридора, покрай Гулит, Лойд Итън, Сток Търнър, Хари Рос Скот и Бъди Лий Харис и най-накрая покрай Проповедника, който лежеше на леглото по лице и плачеше.

Продължиха покрай стена от железни решетки, същите като тези пред килиите. В средата имаше тежка врата. От другата страна стоеше още една група от горилите на Наджънт, които наблюдаваха мълчаливо и се наслаждаваха на всеки миг. Зад тях се виждаше къс, тесен коридор, който водеше към изолационната. И после към камерата.

Сам се приближи с четирийсет и осем стъпки към смъртта. Той се облегна на стената. Пушеше и наблюдаваше развоя на събитията със стоическо мълчание. Не бе нищо лично, просто част от процедурата.

Наджънт отиде обратно при килия №6 и излая заповедите си. Четирима надзиратели влязоха вътре и започнаха да прибират вещите на Сам. Книги, пишеща машина, вентилатор, телевизор, тоалетни принадлежности и дрехи. Пипаха едва-едва, сякаш бяха заразени, и внимателно ги отнесоха до наблюдаваната стая. Дюшекът и чаршафите бяха навити на руло и отнесени от намусен цивилен надзирател, който случайно стъпи върху влачещия се по пода чаршаф и го скъса.

Затворниците наблюдаваха внезапното раздвижване в сектора с тъжно любопитство. Неудобните им килийки бяха сякаш част от самите тях, а гледката на подобна безмилостна намеса бе болезнена. Можеше да се случи и с тях. Възможността за екзекуция ставаше реалност; усещаха я в тропота на тежките ботуши по коридора и в суровите приглушени гласове на хората отвън. Далечното затръшване на врата едва ли щеше да се забележи преди една седмица. Сега неочакваният трясък късаше нервите.

Надзирателите патрулираха напред-назад с вещите на Сам, докато килия №6 се опразни. Бързо свършиха работата. Подредиха нещата в новия му дом, без да се престарават.

Нито един от осмината не работеше в Отделението. Наджънт бе чел някъде из обърканите записки на Найфе, че членовете на екипа за екзекуцията трябва да бъдат съвсем непознати за осъдения. Трябваше да бъдат изтеглени от другите лагери. Трийсет и един офицери и надзиратели бяха пожелали доброволно да участват. Наджънт бе избрал само най-добрите.

— Вкарахте ли всичко вътре? — попита той рязко един от хората си.

— Да, сър.

— Много добре. Разполагай се, Сам.

— О, благодаря ви, сър — отвърна подигравателно Сам и влезе в килията.

Наджънт кимна към далечния край на коридора и вратата се затвори. Той пристъпи напред и сграбчи решетките с двете си ръце.

— Сега слушай, Сам — каза той мрачно.

Сам стоеше облегнат с гръб към стената и гледаше встрани от Наджънт.

— Веднага ще дойдем, ако имаш нужда от нещо, разбра ли? Преместихме те тук, в края, за да можем да те наблюдаваме по-добре. Чу ли? Искаш ли да направя още нещо за теб?

Сам продължаваше да гледа настрани и не му обръщаше никакво внимание.

— Много добре. — Наджънт отстъпи назад и поглед на към хората си.

— Да тръгваме — каза той. Вратата се отвори на десетина стъпки разстояние от Сам и екипът за екзекуцията излезе. Сам зачака. Наджънт огледа коридора и последва хората си.

— Хей, Наджънт! — изкрещя изведнъж Сам. — Няма ли да ми свалиш белезниците!

Наджънт застина на мястото си, а екипът му спря.

— Тъпак такъв! — изкрещя отново Сам, докато Наджънт се засуети обратно, търсейки ключовете. Издаваше някакви несвързани заповеди. Из сектора избухна смях, силен кикот и шумни обиди. — Не можеш да ме оставиш с белезници! — крещеше старецът.

Наджънт застана пред вратата на Сам, скърцайки със зъби. Най-накрая намери ключа.

— Обърни се — заповяда той.

— Ама че копеле невежо! — изкрещя отново Сам през решетките право в червеното лице на полковника, на две-три стъпки от него. Смехът екна отново, този път още по-високо.

— И ти отговаряш за екзекуцията ми! — извика гневно Сам, за да чуят и другите. — Като нищо ще пуснеш по погрешка малко газ и на себе си!

— Не бъди толкова сигурен — озъби се Наджънт. — А сега се обърни.

Сам стоеше с лице към коридора и гледаше сърдито към двамата надзиратели, които го наблюдаваха откъм Ритата. Той отдели няколко минути, за да подреди килията — включи вентилатора и телевизора, нареди грижливо книгите си, сякаш щеше да ги чете, провери дали работи казанчето на тоалетната, както и крановете на чешмата. После седна на леглото и се загледа в скъсания чаршаф.

Това бе четвъртата му килия в Отделението и без съмнение в нея щеше да прекара най-кратко време. Спомни си за първите две, особено за втората, в сектор Г, където добрият му приятел Бъстър Моук обитаваше съседната килия. Един ден дойдоха при Бъстър и го преместиха тук, където го наблюдаваха денонощно, да не би да се самоубие. Сам плака, когато отведоха Бъстър. Буквално всеки затворник, който бе стигнал дотук, отиваше и до следващата килия. И после до последната.