Джон Гришам - Камерата

— Ще бъда доволен, когато всичко свърши, Адам — каза Сам, без да спира да крачи и да жестикулира. — Не издържам повече на това чакане. Кълна ти се, че ми се ще да беше тази вечер. — Изведнъж стана нервен и раздразнителен, а гласът му се усили.

Адам остави вестника настрана.

— Ще спечелим, Сам. Повярвай ми.

— Какво ще спечелим! — отсече сърдито Сам. — Отлагане на присъдата? Голяма работа! Каква е ползата. Още шест месеца? Или година? Знаеш ли какво означава това? Че някой ден отново ще стигнем дотук. Отново ще трябва да мина през същия проклет ритуал — да броя дните, да изгубя съня си, да измислям последните с ходове, да слушам Наджънт или някой друг глупак, да разговарям с психиатъра, да си шепна със свещеника, да ме тупат по задника и да ме водят тук в тази дупка защото съм по-специален. — Той спря пред Адам погледна сърдито. Лицето му бе гневно, а в очите имаше влага и горчивина.

— Писна ми всичко това, Адам. Слушай! Ами че то е по-лошо от смъртта.

— Не можем да се откажем, Сам.

— Ние ли? Кои, по дяволите, сме ние? Става въпрос за моята глава, а не за твоята. Ако спрат изпълнението на присъдата, ти ще се върнеш в хубавата си канторка в Чикаго и ще заживееш както преди. Ще станеш герой, защото си спасил живота на клиента си. Ще поместят снимката ти в адвокатското списание или в някое друго. Умната, млада звезда, наложила се на правосъдието в Мисисипи. Спасил дядо си, жалък клановец между другото. А, от друга страна, твоят клиент го връщат обрат но в малката му клетка, където той отново започва да брои дните. — Сам хвърли цигарата на пода и хвана Адам за раменете.

— Погледни ме, синко. Не мога да преживея отново всичко това. Искам да спреш всичко. Откажи се. Позвъни на съдилищата и им кажи, че се отказваме от всички петиции и молби. Аз съм стар човек. Моля те, позволи ми да умра достойно.

Ръцете му трепереха. Дишаше тежко. Адам се вгледа в блестящите сини очи, обкръжени с тъмни бръчици, и видя как една сълза бавно се плъзва по бузата и изчезва в сивата брада.

За първи път Адам усети мириса на дядо си. Силният аромат на никотин се смесваше с миризмата на изсъхнала пот и резултатът не бе много приятен. Нямаше да бъде отблъскващ, ако се излъчваше от човек, който има достъп до много сапун и гореща вода, до климатична инсталация и дезодорант. След второто вдишване на Адам вече не му правеше впечатление. — Не искам да умираш, Сам. Сам стисна още по-силно раменете му. — Защо не? — попита той.

— Защото съвсем отскоро те намерих. Ти си ми дядо. Сам го гледа мълчаливо още една секунда, после отпусна ръце и отстъпи назад.

— Съжалявам, че ме откри едва сега, в този вид — каза той, изтривайки сълзите от очите си.

— Не се извинявай.

— Но трябва да го направя. Съжалявам, че не съм по-добър дядо. Погледни ме — каза той и наведе очи краката си. — Един жалък старец в маймунски червен костюм. Осъден убиец, който ще бъде ликвидиран в газовата камера като животно. И погледни себе си. Хубав младеж с добро образование и блестящо бъдеще Къде, за бога, сбърках? Какво стана с мен? Прекарах живота си в омраза към хората и виж докъде стигнах. А ти не мразиш никого. И виж накъде си тръгнал. В жилите ни тече една и съща кръв. Защо се намирам тук?

Сам бавно седна на един стол, сложи лакти на коленете си и закри очи. И двамата мълчаха дълго. От време на време чуваха гласа на някой от охраната в коридора, но в стаята бе тихо.

— Знаеш ли, Адам, предпочитам да не умирам по такъв ужасен начин — каза Сам с прегракнал глас, стисна с юмруци слепоочията си, отправил празен поглед към пода. — Но самата смърт не ме плаши сега. Знам отдавна, че ще умра тук и най-много се страхувах, че това ще стане, без някой да го е грижа за мен. Знаеш ли, ужасно е. Да умреш, без никой да помисли за теб. Без никой да плаче, да потъжи и да те изпрати както трябва. Много пъти съм сънувал собственото си тяло в евтин дървен ковчег в дома на покойника в Клантън, без жива душа в стаята. В същия сън съм виждал как свещеникът хихика по време на опелото, тъй като сме само двамата, съвсем сами в черквата, с редици от празни пейки. Но сега е различно. Знам, че някой го е грижа за мен. Знам, че ще ти е мъчно, когато умра, защото не съм ти безразличен. Знам също, че ще присъстваш на погребението ми, за да се увериш, че е както трябва. Наистина съм готов да си ида, Адам. Готов съм.

— Хубаво, Сам, уважавам това. И ти обещавам, че ще бъда тук до самия край, че ще тъгувам за теб и след като всичко свърши, ще се погрижа да те погребат както е редно. Докато съм тук, Сам, аз ще се грижа за теб. Но моля те, погледни на всичко и с моите очи. Трябва да се представя по най-добрия възможен начин, тъй като съм млад и целият живот е пред мен. Не ме карай да се отказвам сега, когато знам, че мога да направя още нещо.