Джон Гришам - Камерата

Ако Сам е участвал в линч толкова малък, какво можеше да се очаква от него като възрастен? Колко често са се събирали тези хора и са празнували по този начин в Мисисипи?

Как, за бога, би могъл да бъде различен Сам Кейхол? Невъзможно.

Сам чакаше търпеливо в предната канцелария и пиеше кафе, което бе силно и ароматно за разлика от кафеникавата вода, която получаваха затворниците всяка сутрин. Бе седнал върху бюрото, а краката му бяха вдигнати върху стола.

Вратата се отвори и полковник Наджънт влезе с маршова стъпка, следван от Пакър. Вратата се затвори. Сам се изпъна и козирува енергично.

— Добро утро, Сам — каза мрачно Наджънт. — Как си?

— Страхотно. А ти?

— Горе-долу.

— Да, знам, че имаш много проблеми. Трудно ти е, трябва да организираш екзекуцията ми и да си сигурен, че ще мине гладко. Не е лесна работа. Свалям ти шапка.

Наджънт не обърна внимание на сарказма.

— Трябва да поговорим за някои неща. Адвокатите ти казват, че си луд, а аз просто исках сам да се уверя как си.

— Свеж като краставичка.

— Ама наистина изглеждаш добре.

— О, благодаря ти. А ти си страшно издокаран. Имаш хубави ботуши.

Черните военни ботуши блестяха както обикновено. Пакър погледна надолу и се ухили.

— Да — каза Наджънт, седна на един стол и се загледа в лист хартия. — Психиатърът каза, че си некомуникативен.

— Кой?

— Доктор Стигал.

— Да не е онова момиче с големия задник, дето няма малко име? Говорих с нея само веднъж.

— Беше ли некомуникативен?

— Горещо се надявам да е било така. Тук съм от девет години, а тя едва сега довлече дебелия си задник, когато съм с единия крак в гроба. И то защо? За да ми даде някакъв опиат, та да се вдървя, когато вие, негодници дойдете да ме изведете. Да ви улесни работата, нали?

— Искала е само да ти помогне.

— Тогава Бог да я благослови. Кажи й, че съжалявам. Няма да се повтори. Пишете ми черна точка в досието.

— Трябва да поговорим за последното ти ядене.

— Защо е тук Пакър?

Наджънт погледна към Пакър, после към Сам.

— Такава е процедурата.

— Той е тук, за да те пази, нали? Страх те е от мен. Боиш се да останеш сам с мен в тая стая, нали Наджънт? Стегни се бе, на седемдесет години съм, едва се тътря, едва дишам от тия пусти цигари, а ти се плашиш от мен, осъдения убиец.

— Ни най-малко.

— Ама прав си, ако река, ще ти строша главата, Наджънт.

— Умирам от страх. Виж какво, Сам, хайде да пристъпим към работата. Какво искаш да бъде последното ти ядене?

— Днес е неделя, а последното ми ядене ще бъде във вторник вечер. Защо ме тормозиш отсега с това?

— Трябва да подготвим нещата. Можеш да си поръчаш всичко, в разумни граници, разбира се.

— Кой ще готви храната?

— Ще я готвят в нашата кухня.

— О, чудесно! От същите майстори, които ме тровеха с буламачи цели девет години. Хубав начин да си ида, няма що!

— Какво ще искаш, Сам? Опитвам се да бъда търпелив.

— Ами ако си поръчам препечен хляб и варени мор кови? Не ми се ще да ги мъча с нещо ново.

— Добре, Сам. Когато решиш, кажи на Пакър и той ще съобщи в кухнята.

— Няма да се стигне до последно ядене, Наджънт. Адвокатът ми ще пусне утре тежката артилерия. Вие, негодници, няма и да разберете откъде ще ви дойде ударът.

— Надявам се да се окажеш прав.

— Лъжеш, негодник такъв! Нямаш търпение да ме отведеш там и да ме вържеш. Опиваш се от мисълта, че ще дойде моментът да ме попиташ дали имам да кажа някакви последни думи, после да кимнеш на един от слугите си да заключи вратата. А когато всичко свърши ще се изправиш пред репортерите с тъжна физиономия и ще съобщиш, че в дванайсет и петнайсет тая сутрин, осми август, Сам Кейхол е екзекутиран в газовата камера тук, в Парчман, в изпълнение на заповед на Областния съд в Лейкхед, Мисисипи. Това ще бъде най-хубавият миг в живота ти, Наджънт. Не ме лъжи.

Полковникът въобще не вдигна поглед от листа.

— Трябва ни твоя списък със свидетелите.

— Говори с адвоката ми.

— И кажи какво да правим с вещите ти.

— Говори с адвоката ми.

— Добре. Получихме много молби от пресата за интервюта.

— Говори с адвоката ми.

Наджънт скочи на крака и изхвърча от канцеларията. Пакър хвана вратата да не се тресне, изчака няколко секунди и после каза спокойно:

— Почакай малко, Сам, имаш още един посетител.

Сам се усмихна и намигна на Пакър.

— Тогава донеси ми още кафе, а, Пакър?

Пакър взе чашата и се върна след няколко минути. Донесе му и неделния вестник от Джаксън. Сам се зачете в материалите за неговата екзекуция. Ралф Грифин почука и влезе.