Джон Гришам - Камерата

Вторият раздел се намираше в средата на книгата и заемаше двайсет страници. Всъщност имаше две снимки на линч. Първата бе ужасно отвратителна сцена с двама клановци в роби и качулки, с пушки в ръце, позиращи за снимката. Зад тях бе увиснал на въжето пребит чернокож, с полуотворени очи и премазано, окървавено лице. Линч на Ку Клукс Клан, вътрешността на Мисисипи, 1939, обясняваше надписът отдолу, сякаш бе достатъчно само да се спомене времето и мястото на тези ритуали.

Адам поглъщаше безмълвно с очи ужаса, после обърна страницата и видя втората сцена на линч, която в сравнение с първата бе почти невинна. Безжизненото тяло на въжето се виждаше само от гърдите надолу. Ризата изглеждаше разкъсана, вероятно от ударите с камшик. Чернокожият бе много слаб, широките му панталони бяха здраво привързани за кръста. Беше бос. Не се виждаше кръв.

Въжето, на което висеше тялото му, бе вързано за един клон. Дървото бе голямо, с дебели клони и широк дънер.

На сантиметри под висящите крака на обесения се бе събрала празнична тълпа. Мъже, жени и момчета кривяха лица пред обектива, някои с пресилени пози на гняв и мъжественост — сурови гримаси, яростни погледи, стиснати устни, сякаш притежаваха неограничена сила за да защитят жените си от нападенията на негрите; други се усмихваха и дори кикотеха, особено жените, две от които бяха доста хубавички; едно малко момче държеше пистолет, насочен заплашително към обектива; млад мъж държеше бутилка с алкохол, обърната така, че да се вижда етикетът. Повечето изглеждаха доста весели. Адам преброи седемнайсет души и всички без изключение гледаха в обектива без срам или съжаление, че е извършено нещо лошо. Бяха неприкосновени за правосъдието. Току-що бяха убили друго човешко същество, но беше болезнено ясно, че са го направили без страх от някакви последствия.

Истинско малко увеселение. Беше нощ, времето бе топло, имаше алкохол и хубави жени. Със сигурност бяха донесли кошници с храна и се готвеха да прострат одеяла на земята и да си организират хубав пикник под дървото. Линч в земеделската част на Мисисипи, 1936, гласеше надписът.

Сам бе в първата редица, клекнал на едно коляно между двама други млади мъже. Той бе на петнайсет-шестнайсет, със слабо лице, което отчаяно се опитваше да изглежда опасно — стиснати устни, свъсени вежди, вирната брадичка. Дързък самохвалко, който се опитваше да подражава на възрастните негодници около него.

Лесно го откри, тъй като някой бе драснал с избеляло мастило стрелка през снимката до полето, където с печатни букви бе изписано името Сам Кейхол. Стрелката минаваше през телата и лицата на другите и спираше в лявото ухо на Сам. Еди. Сигурно го е направил Еди. Лий му каза, че Еди намерил книгата на тавана. Адам си представяше как баща му плаче в тъмното над снимката и насочва обвинителната стрелка към главата на Сам.

Лий бе казала също така, че бащата на Сам е бил водачът на тази измет, но Адам не можа да го разпознае. Сигурно и Еди не е могъл, защото нямаше никакви означения. Имаше най-малко още седем мъже, достатъчно възрастни, за да бъдат бащи на Сам. Колко от тях носеха фамилията Кейхол? Тя също бе споменала, че и братята му бяха замесени. Един от по-младите мъже приличаше на Сам, но не бе възможно да се каже със сигурност.

Той гледаше ясните хубави очи на дядо си и сърцето го заболя. Едно момче, родено и отгледано в дом, където омразата към чернокожите и всички различни от тях хора просто е била начин на живот. До каква степен вината бе негова? Ами тези до него — баща му, семейството, приятели и съседи, всички вероятно честни, бедни, отрудени хора, снимани в края на една жестока церемония, нещо съвсем обикновено в тяхното общество? Сам не е имал друг шанс. Това е бил неговият свят.

Как въобще бе възможно да примири миналото с настоящето? Как би могъл Адам да съди справедливо тези хора и ужасното им деяние, когато по ирония на съдбата би могъл да бъде сред тях, ако се бе родил четирийсет години по-рано?

Обзе го странно спокойствие, докато наблюдаваше лицата им. Макар да бе очевидно съучастник, Сам бе просто един от тълпата. Явно по-възрастните мъже със суровите лица бяха вдъхновителите за линча, а останалите се бяха събрали по този повод. Като гледаше снимката, бе невъзможно да приеме, че Сам и по-младите му приятели бяха инициаторите на тази жестокост. Той не бе направил нищо, за да я спре. Но може би не бе сторил и нищо, за да я окуражи.

Сцената повдигаше стотици въпроси. Кой е бил фотографът и как се е озовал там с фотоапарата си? Кой е бил младият чернокож? Къде е било неговото семейство, майка му? Как са го хванали? Властите ли са го освободили от затвора и са го предали на тълпата? Какво са направили с тялото, когато всичко е свършило? Дали жертвата на изнасилването бе една от младите усмихнати жени? Баща й бе ли сред останалите мъже? А братята й?