Джон Гришам - Камерата

Сам остави вестника и изгледа свещеника. Грифин бе с бели гуменки, избелели джинси и черна риза с бяла свещеническа яка.

— Добрутро, отче — каза Сам, отпивайки от кафето.

— Как си, Сам? — попита Грифин, примъкна един стол много близо до бюрото и седна.

— Точно в този момент сърцето ми е изпълнено с омраза — каза мрачно Сам.

— Съжалявам. Към кого е насочена?

— Към полковник Наджънт, Но ще ми мине.

— Молиш ли се, Сам?

— Всъщност не.

— Защо?

— Защо да бързам? Разполагам с днешния ден, с утрешния и с вторник. Мисля, че с теб ще се молим доста във вторник вечерта.

— Стига да искаш. От теб зависи. Аз ще бъда тук.

— Искам да бъдеш с мен до края, отче, ако нямаш против. Ти и адвокатът ми. Вие двамата имате право да бъдете с мен през последните часове и минути.

— Това ще бъде чест за мен.

— Благодаря.

— За какво точно искаш да се молиш, Сам?

Сам отпи голяма глътка кафе.

— Ами, първо, бих искал да знам, че като напусна този свят, всички лоши неща, дето съм направил, ще ми бъдат опростени.

— Греховете ти ли?

— Да.

— Бог очаква от нас да му признаем греховете си и да го помолим за прошка.

— Всичките ли? Или един по един?

— Тези, за които можем да си спомним.

— Тогава по-добре да започнем сега. Ще ни отнеме доста време.

— Както желаеш. За какво друго искаш да се молиш?

— За семейството ми — такова, каквото е. Ще бъде тежко за внука и за брат ми, а може би и за дъщеря ми. Няма да се пролеят много сълзи за мен, нали разбираш, но бих искал те да намерят успокоение. А също бих искал да се помоля и за приятелите ми тук, в Отделение то. Те ще го понесат тежко.

— Някой друг?

— Да. Искам да кажа една хубава молитва за семейство Крамер, особено за Рут.

— Семейството на жертвите ли?

— Да. А също и за семейство Линкълн.

— Кои са те?

— Дълго е за разправяне. Други жертви.

— Това е хубаво, Сам. Трябва да свалиш този товар от сърцето си и да пречистиш душата си.

— За да пречистя душата си, ще ми трябват много години, преподобни отче.

— И други жертви ли има?

Сам остави чашата на бюрото и леко разтри ръце. Погледна изпитателно топлите, доверчиви очи на Ралф Грифин.

— И какво, ако има и други жертви? — попита той.

— Мъртви ли?

Сам кимна много бавно.

— Хора, които си убил?

Сам продължаваше да кима.

Грифин пое дълбоко дъх и за миг се замисли.

— Честно да ти кажа, Сам, не бих искал да умра, без да се изповядам за тези грехове и да помоля Бог за прошка.

Сам продължаваше да кима.

— Колко са? — попита Грифин.

Сам слезе от бюрото и обу любимите си гумени сандали. Запали бавно цигара и закрачи напред-назад зад стола на Грифин. Свещеникът се обърна, за да може да го вижда.

— Имаше един Джо Линкълн, но аз вече написах писмо до семейството му, в което им признах, че съжалявам.

— Уби ли го?

— Да. Той беше африканец. Живееше в наша къща. Винаги съм съжалявал за това. Случи се някъде около петдесета година.

Сам млъкна и се облегна на кантонерката. Заговори с поглед към пода, като в транс.

— Имаше и двама други бели мъже, които убиха баща ми на едно погребение, преди много години. Лежаха известно време в затвора, а когато излязоха, аз и братята ми зачакахме търпеливо. Убихме ги и двамата, но да си кажа честно, никога не съм съжалявал много. Бяха боклук, а и бяха убили баща ми.

— Убийството винаги е лошо нещо, Сам. Ти самият сега се бориш срещу собственото си законно убийство.

— Знам.

— Хванаха ли ви тогава, теб и братята ти?

— Не. Старият шериф ни подозираше, но не можа да докаже нищо. Бяхме много предпазливи. А и те бяха истински нищожества, от които никой не се интересуваше.

— Това не те оправдава.

— Знам. Винаги съм смятал, че са си получили заслуженото, а после попаднах тук. Животът придобива различен смисъл, когато си в Отделението на смъртта. Оценяващ истинската му стойност. Сега съжалявам, че убих ония мъже. Искрено съжалявам.

— Някой друг?

Сам обходи стаята по дължина, броейки всяка стъпка, и се върна при кантонерката. Свещеникът чакаше. В този момент времето нямаше значение.

— Преди години имаше няколко линча — каза Сам, неспособен да погледне Грифин в очите.

— Два ли?

— Май че да. А може би три. Да, три бяха, но при първия аз бях дете, малко момче. Наблюдавах, скрит в храстите. Беше линч на Клана, в който участваше баща ми, а аз и брат ми Албърт се промъкнахме в гората и само гледахме. Значи това не се брои, нали?

— Не.

Сам отново опря рамене в стената. Той затвори очи и наведе глава.