Джон Гришам - Камерата

Сам скръсти ръце на гърдите си и погледна Адам. Бледото му лице бе спокойно, а в очите му още имате сълзи.

— Да направим така — каза той, а гласът му бе тих изпълнен с болка. — Готов съм да умра. Утре и в вторник ще направя последните приготовления. Смятам, че ще стане във вторник в полунощ, и ще бъда готов. Ти, от друга страна го приеми като игра. Ако можеш да я спечелиш, браво. Ако изгубиш, ще бъда готов за последствията.

— Значи си съгласен?

— Не, никакво заседание за помилване. Повече никакви петиции и обжалвания. Подал си достатъчно и ще си имаш работа по тях. На две молби още нямаш отговор. Няма да подписвам повече петиции.

Сам се изправи, а немощните му колене изпукаха и се разтрепериха. Отиде до вратата и се облегна на нея.

— Какво става с Лий? — попита тихо той и посегна за цигарите си.

— Още е в болница — излъга Адам. Изкушаваше се да каже истината. Изглеждаше детинско да лъже Сам в последните часове от живота му, но все още хранеше силна надежда да я открие до вторник. — Искаш ли да я видиш?

— Май че да. Не може ли да излезе?

— Може да се окаже трудно, но ще опитам. Тя е по-болна, отколкото мислех отначало.

— Алкохоличка ли е?

— Да.

— Само това ли е? А наркотици?

— Не, само алкохол. Каза ми, че има този проблем от години. Не се лекува за първи път.

— Бог да я благослови. Децата ми нямаха късмет.

— Тя е добър човек. Имала е тежки моменти в брака си. Синът й избягал от къщи като много млад и никога не се завърнал.

— Уолт му беше името, нали?

— Да — отвърна Адам. Какви нещастници бяха тези хора. Сам, дядото, дори не бе сигурен в името на третия си внук.

— На колко години е?

— Нямам представа. Може би горе-долу колкото мен.

— Той знае ли за мен?

— Не знам. Заминал е преди много години. Живее в Амстердам.

Сам взе една чаша от бюрото и отпи глътка студено кафе.

— Ами Кармен? — попита той.

Адам несъзнателно погледна часовника си.

— Ще я взема от летището след три часа. Ще дойде тук утре сутрин.

— Тази мисъл ужасно ме плаши.

— Успокой се, Сам. Тя е страхотна. Умна, амбициозна, хубава и съм й казал всичко за теб.

— Защо го направи?

— Защото тя иска да знае.

— Бедното дете. Каза ли й как изглеждам?

— Не се тревожи за това, Сам. Тя не се интересува от външния ти вид.

— Каза ли й, че не съм някакъв див звяр?

— Казах й, че си много миличък, слабичък, нисък човечец, с обица на ухото, с опашка, тънка талия и чудни малки гумени обувчици, в които сякаш плъзгаш крачката си.

— Я не се майтапи.

— И че, изглежда, си любимецът на момчетата тук, в затвора.

— Лъжеш! Не си й наприказвал всичко това! — ухили се Сам, полусериозно, но тревогата му развесели Адам. Той се засмя, малко по-дълго и по-високо, отколкото трябваше, но това им дойде добре. И двамата се кискаха и се мъчеха да се забавляват от собственото си остроумие. Опитаха се да продължат шегите, но скоро веселостта им премина и отново ги обзе мрачното настроение. Седяха на бюрото един до друг, с крака, вдигнати върху два различни стола, и гледаха пода, докато гъсти те облаци тютюнев дим се виеха над тях в неподвижния въздух.

Имаха толкова много да си кажат, а думите идваха трудно. Правните теории и маневри бяха използвани до край. Темата за семейството бе почти изчерпана. За времето можеха да говорят не повече от пет минути. И двамата знаеха, че ще прекарат заедно голяма част от следващите два дни и половина. Сериозните проблеми можеха да почакат. Неприятните теми — също. Адам погледна два пъти часовника си и каза, че е по-добре да си тръгва, но и двата пъти Сам настоя да остане. Защото, когато Адам си отидеше, те щяха да дойдат и да го отведат обратно в килията му, малката клетка, където температурата бе над трийсет и седем градуса.

— Хайде, остани — молеше го той.

Късно през нощта, след като бе разказал на Кармен за Лий и нейните проблеми, за Фелпс и Уолт, за Макалистър и Уин Летнър и за теорията за съучастника, часове, след като бяха изяли цицата и бяха обсъдили майка си баща си и дядо си, и цялото трогателно семейство, Адам заяви, че никога няма да забрави мига, когато двамата седели безмълвно на бюрото, а невидимият часовник отмервал времето и Сам го потупвал по коляното.

— Сякаш искаше да ме погали с обич — обясни той на Кармен, — както един добър дядо гали малкото си обично внуче.

Кармен бе научила твърде много за една нощ. Бе стояла на терасата четири часа и измъчвана от влагата, бе слушала тъжната история за семейството на своя баща.