Джон Гришам - Камерата

— Втория път си беше истинско престъпление. Мисля че бях на около петнайсет и взех дейно участие. Едно момиче беше изнасилено от африканец, поне тя така твърдеше. Вярно, че не беше много стока, защото две години по-късно роди мургавичко бебе. Та кой знае? Но както и да е, тя го посочи с пръст, ние хванахме момчето, завлякохме го навън и го линчувахме. Бях виновен, колкото и останалите.

— Бог ще ти прости, Сам.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Колко убийства ще ми прости?

— Всичките. Ако искрено помолиш за прошка, той ще ти прости. Пише го в Евангелието.

— Прекалено хубаво е, за да е вярно.

— Ами другият линч?

Сам започна да клати глава, напред-назад, със затворени очи.

— Не мога да говоря за него, отче — каза той, дишайки тежко.

— Не трябва да разправяш за това на мен, Сам. Просто го кажи на Бога.

— Не знам дали мога да говоря с когото и да било.

— Разбира се, че можеш. Просто затвори очи през една от оставащите нощи, до вторник, докато си в килията, и изповядай всичките си грехове пред Бога. Той мигновено ще ти прости.

— Знаеш ли, че не изглежда много справедливо? Убиваш някого, после е въпрос на минути Бог да ти прости. За един миг. Прекалено лесно е.

— Трябва истински да съжаляваш.

— О, съжалявам. Кълна се.

— Бог забравя за това Сам, но не и човек. Ние отговаряме пред Бога, но и пред човешките закони. Бог е ти прости, но ти ще понесеш последиците според държавните закони.

— Зарежи държавата. Готов съм да умра тук, така или иначе.

— Добре, нека да бъдем сигурни, че си готов, става ли?

Сам отиде до бюрото и седна на ъгъла, до Грифин.

— Ти ще бъдеш наблизо, нали, отче? Ще ми бъде необходима помощ. Дълбоко в душата ми са скрити някои лоши неща. Може да ми отнеме известно време докато ги извадя наяве.

— Няма да бъде трудно, Сам, ако наистина си готов.

Старецът го потупа по коляното.

— Само стой наблизо, чу ли?

Когато Адам влезе, предната канцелария бе изпълнена със синкав дим. Седнал на бюрото, Сам пушеше и четеше за себе си в неделния вестник. До него се виждаха три празни чаши кафе и няколко бонбонени хартийки.

— Чувстваш се като у дома си, а? — каза Адам, забелязвайки боклука.

— Да, това е една от привилегиите на екзекуциите тук. Преместват те в тази шикозна стаичка, за да приемаш последните си гости. Цял ден съм тук.

— Имаше ли много гости?

— Не бих ги нарекъл гости. Денят започна с Наджънт и това до голяма степен развали всичко. Свещеникът се отби да види дали се моля. Мисля, че бе доста потиснат, когато си тръгна. После идва лекарят да се убеди, че съм достатъчно здрав, за да ме убият. След това намина и брат ми Дони. Наистина искам да се запознаеш с него. Кажи ми, че идваш с добри новини.

Адам поклати глава и седна.

— Не. От вчера нищо не се е променило. Съдилищата почиваха през уикенда.

— Те на разбират ли, че и съботите, и неделите се броят? Че през уикенда стрелките на часовника не спират да отмерват времето, което ми остава?

— Може да се окаже и добра новина. Може би обмислят моите блестящи молби.

— Може би, но подозирам, че е по — вероятно почитаемите приятелчета да са във вилите си някъде из провинцията, да пият бира и да пекат месо на скара. Ти не мислиш ли същото?

— Да, може би си прав. Какво пишат във вестника?

— Старите истории за мен и жестокото ми престъпление, снимки на онези демонстранти пред затвора, коментарите на Макалистър. Нищо ново. Никога не съм виж дал подобна възбуда.

— Ти си човекът на деня, Сам. Уендал Шърман и издателят му вече предлагат сто и петдесет хиляди долара, но крайният срок, който дават, е шест довечера. Той е в Мемфис с касетофоните си и просто гори от нетърпение да дойде тук. Казва, че му трябват поне два цели дни, за да запише разказа ти.

— Страхотно. Какво точно се предполага, че мога да направя с парите?

— Да ги оставиш на скъпите си внуци.

— Сериозно ли говориш? Ще ги похарчиш ли? Ще се съглася, ако ти ги изхарчиш.

— Не. Шегувам се. Не ми трябват парите, а и Кармен няма нужда от тях. Не бих могъл да ги похарча с чиста съвест.

— Добре. Защото последното, което искам да правя до вторник вечер, е да седя тук с някой непознат и да говоря за миналото. Не ме интересува колко пари има. Предпочитам да не пише книга за живота ми.

— Вече му казах да се откаже.

— Браво, момче. — Сам се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Адам зае мястото си в края на бюрото и прочете спортната страница на вестника.