Джон Гришам - Камерата

Монахините го попитаха кой е и какво иска. Той им обясни, че е изпълняващ длъжността директор на затвора и просто желае да се убеди, че демонстрацията е порядъчна.

Помолиха го да си върви.

Може би защото бе неделя, а сигурно и заради дъжда Адам се почувства необичайно спокоен, докато пиеше сутрешното си кафе. Вън бе все още тъмно, а лекото почукване на топлия летен дъжд по терасата просто го унасяше. Той стоеше на отворената врата и се вслушваше в долитащите отвън звуци. Ривърсайд Драйв пустееше. Не се чуваше и шумът на влекачите по реката. Беше тихо и спокойно.

Днес, ден трети преди екзекуцията, му предстоеше огромна работа. Първо щеше да отиде в кантората, за да подготви още една петиция. Доводът бе толкова нелеп, че Адам почти се срамуваше да я подаде. После щеше да отиде в Парчман и да поседи със Сам.

Малко вероятно бе да има някакво раздвижване в което и да е съдилище в неделя. Но все пак бе възможно, тъй като отделите по делата със смъртни присъди и техните екипи стояха на повикване, когато предстоеше екзекуция. Петък и събота бяха минали без никакви съдебни решения. Той очакваше същото бездействие и днес. По неговото неопитно и непроверено мнение утрешният ден щеше да бъде пълна лудница. А вторник, който бе определен за последния ден на Сам като живо същество, щеше да бъде кошмарно напрегнат.

Но тази неделна утрин бе забележително спокойна. Беше спал почти седем часа — истински рекорд напоследък. Мисълта му бе ясна, пулсът нормален, дишането спокойно. Съзнанието му бе необременено и ясно.

Той прелисти неделния вестник, но погледът му само пробягваше по заглавията. Имаше най-малко два материала за екзекуцията на Кейхол, придружени с още снимки от разиграващия се цирк пред входа на затвора.

Дъждът спря, когато слънцето изгря, и той поседя в мокрия люлеещ се стол около час, разглеждайки архитектурните списания на Лий. След двата часа спокойствие Адам бе готов за действие.

Имаше да довършва нещо в спалнята на Лий. Безуспешно се бе опитал да забрави, но от десет дни е душата му бушуваше мълчалива борба дали да вземе книгата от шкафа й. Тя беше пияна, когато му каза за снимката на линча, но това не беше безумното бълнуване на наркомана. Адам знаеше, че книгата съществува. Имаше истинска книга с истинска снимка на млад чернокож, увиснал на въжето, а някъде под краката му стои група горди бели мъже, ухилени пред камерата, недосегаеми за съдебно преследване. Адам бе пресъздал снимката в съзнанието си, бе подредил лицата, скицирал дървото, въжето и Добавил имената в празното място. Но имаше някои неща, които той не знаеше и не можеше да си представи, виждаше ли се лицето на мъртвеца? С обувки ли беше ли бос? Можеше ли лесно да разпознае младия Сам? Колко бели лица имаше на снимката? И на каква възраст бяха те? Имаше ли и жени? Оръжие? Кръв? Лий каза, че са го били с камшик. Виждаше ли се камшикът на снимката? Дни наред си я бе представял и сега най-накрая трябваше да я види. Не можеше да чака повече. Току-виж, Лий се върнала тържествуващо. Той смяташе да прекара следващите две или три нощи тук, но и това можеше да се промени от някое телефонно обаждане. Можеше да се наложи да хукне към Джаксън или да спи в колата си в Парчман. Нещата от ежедневието като обяд, вечеря и сън изведнъж стават непредвидими, когато на твоя клиент му остава по-малко от седмица живот.

Това бе най-подходящото време и той реши, че е готов да види тълпата, извършила линча. Отиде до входната врата и огледа паркинга само за да се увери, че тя не е решила да се отбие. После заключи вратата на спалнята и отвори горното чекмедже на шкафа. Бе пълно с бельо и той се смути.

Книгата бе в третото чекмедже, върху някаква избеляла блуза. Беше дебела и подвързана със зелен плат — „Негрите на юг и голямата депресия“. Издадена през четирийсет и седма от „Тофлър Прес“, Питсбърг. Адам я взе и седна на ръба на леглото. Страниците бяха гладки, сякаш книгата никога не бе докосвана. Но кой ли в дълбокия Юг би чел такава книга? А ако тя е била у семейство Кейхол няколко десетилетия, Адам бе убеден, че никой не я е чел. Той разгледа подвързията и се запита при какви обстоятелства е станала собственост на семейството на Сам Кейхол.

Имаше три раздела със снимки. Първият съдържаше няколко снимки на разнебитени къщи и паянтови колиби, където чернокожите били принудени да живеят в плантациите. Имаше снимки на веранди с по десетина деца и неизменните фотографии с полски работници, приведени ниско над редовете с памук.