Джон Гришам - Камерата

— Много е твърдоглав. И май винаги си е бил такъв. Докъде стигнахте с обжалванията? — Макалистър бе съвсем искрен.

— Нещата се развиват според очакванията.

— Вие имате опит с екзекуциите, мистър Гудман. А аз нямам. Каква е вашата прогноза оттук нататък?

Гудман разбърка кафето си и се замисли. Нямаше нищо лошо, ако бъде искрен с губернатора точно в този момент.

— Аз съм един от неговите адвокати, затова съм склонен към оптимизъм. Шансът за екзекуция е седемдесет на сто.

Губернаторът помисли за миг. Струваше му се, че чува звъна на телефоните през стените. Дори собствените му служители започваха да стават раздразнителни.

— Знаете ли какво искам, мистър Гудман? — попи той искрено.

Да, знам, искаш проклетите телефони да спрат да звънят, помисли си Гудман.

— Какво?

— Наистина ми се ще да поговоря с Адам Хол. Къде е той?

— Вероятно в Парчман. Говорих с него преди час.

— Може ли днес да дойде тук?

— Да, всъщност смяташе да идва тук в Джаксън следобед.

— Добре. Ще го чакам.

Гудман потисна усмивката си. Може би направиха малък пробив.

Макар и странно, първият признак за обрат се бе появил на друг, твърде неочакван фронт.

През шест преки, в сградата на Федералния съд Брек Джеферсън влезе в кабинета на шефа си, почитаемия Ф. Флин Слатъри, който ядосано говореше по телефона с някакъв адвокат. Брек носеше дебела петиция срещу законността на присъдата, получена по факса преди един час. Миналата сряда Адам Хол бе изпратил копие от петицията на Брек като жест на учтивост, след като бе подал оригинала във Върховния съд на Мисисипи. Съдът бе отхвърлил молбата и сега тя бе пристигнала при съдията Слатъри.

— Какво има? — попита заповеднически Слатъри, след като тресна слушалката.

— Върховният съд на Мисисипи е отхвърлил последната петиция на Кейхол. Сега идва при вас.

— Да я отхвърлим и да я махаме. Бързо. Нека Кейхол да я отнесе към Пети областен. Не искам проклетата молба да се мотае тук.

Брек изглеждаше разтревожен и заговори по-бавно.

— Има нещо, което все пак трябва да погледнете.

— О, стига, Брек. Какво е то?

— Може би искът е валиден.

Слатъри помръкна и раменете му се отпуснаха.

— Я не се шегувай. За какво става дума? След трийсет минути имаме процес. Съдебните заседатели ни очакват.

Брек Джеферсън бе на второ място по успех от студентите му в Амъри. Слатъри му вярваше безрезервно.

— Твърдят, че Сам е невменяем и не може да бъде екзекутиран в съответствие с доста разтегливия закон на щата Мисисипи.

— Всички знаят, че е смахнат.

— Имат един експерт, който е готов да удостовери невменяемост. Не можем да го пренебрегнем.

— Не вярвам на това.

— По-добре го погледнете.

Негова светлост разтри чело с върховете на пръстите си.

— Сядай. Дай да го видя.

— Само още две мили — каза Адам, докато пътуваха към затвора. — Как се чувстваш?

Кармен бе мълчала почти през цялото време, откакто бяха напуснали Мемфис. Пътуваше за първи път из Мисисипи и не спираше да гледа огромните пространства на делтата, да се възхищава на пищните памукови поля, да наблюдава смаяно как пръскачките с пестициди се въртят из нивите. Клатеше тъжно глава към скупчените мизерни колиби.

— Нервно ми е — призна тя не за първи път. Бяха говорили накратко за Бъркли и Чикаго и за евентуалните събития през следващите няколко години. Днес не бяха споменали нищо за майка си или за баща си. Сам и неговото семейство също не бяха тема на разговора.

— И на него му е нервно.

— Не е ли странно, Адам. Препускам по това шосе, из тази пустош и бързам да се срещна с един дядо, който ще бъде екзекутиран.

Той я потупа по коляното.

— Постъпваш правилно. — Беше облечена в широки памучни панталони, избеляла червена риза и кубинки. Съвсем като студентка, завършваща психология.

— Ето го — изведнъж каза той и посочи напред. От двете страни на шосето бе спряла дълга редица коли. Движението бе бавно, тъй като имаше хора, които вървяха към затвора.

— Какво е всичко това? — попита тя.

— Цирк.

Отминаха трима клановци, които вървяха покрай банкета. Кармен ги загледа, после невярващо поклати глава. Запъплиха напред, малко по-бързо от хората, които отиваха пеша на демонстрацията. По средата на шосето пред входа двама войници контролираха движението. Махнаха на Адам да завие надясно. Един от охраната на Парчман му посочи място за паркиране до плитка канавка край пътя.

Хванати за ръце, те минаха през входната врата и спряха за миг да погледат десетината клановци в роби, които се шляеха пред затвора. По мегафон, който заглъхваше на всеки няколко секунди, звучеше пламенна реч. Група демонстранти с кафяви ризи стояха рамо до рамо, с вдигнати към шосето плакати. Най-малко пет коли с телевизионни екипи бяха паркирали от другата страна на шосето. Навсякъде се виждаха камери. Над шосето кръжеше хеликоптер.