Джон Гришам - Камерата

Той си купи ванилов сладолед и се отправи към Канал Стрийт. Още една вечер, прекарана тук при съвсем други обстоятелства, и той може би щеше да се изкуши да отиде да гледа стриптийз, щеше да седна някъде отзад разбира се, където никой не може да го види или щеше да отиде в някой лъскав бар и да потърси самотна красавица.

Но не и тази вечер. Пияниците му напомниха за Лий и той съжали, че не се върна при нея в Мемфис. Музиката и смехът го подсетиха за Сам, който в този момент седеше във влажната горещина на килията, вперил поглед в решетките, броейки дните, с надежда и може би молитви адвокатът му да направи някакво чудо. Сам никога нямаше да види Ню Орлиънс, нямаше да яде стриди или червен боб и ориз, нямаше да пие студена бира и хубаво кафе. Никога нямаше да слуша джаз и Да наблюдава художниците как рисуват. Никога нямаше да пътува със самолет и да отседне в хубав хотел. Никога нямаше да иде за риба, да кара кола и да прави хилядите неща, на които свободните хора дори не обръщат внимание.

Дори да прескочи датата осми август, Сам просто щеше да удължи процеса на бавно умиране.

Адам излезе от Френския квартал и забърза към хотела. Имаше нужда от почивка. Маратонът щеше да започне всеки момент.

Надзирателят на име Тайни сложи белезниците на го изведе от сектор А. Сам носеше найлонова пълна с писма от съмишленици. През повечето което бе прекарал в Отделението, всеки месец бе получавал връзка писма от доброжелатели — клановци и техни симпатизанти, расисти, антисемити и всякакви други фанатици. В продължение на две години им отговаряше после му омръзна. Каква полза имаше? За някои герой, но колкото повече пишеше на почитателите си толкова по-смахнати ставаха. Сред тях имаше доста откачени. Беше му минавала мисълта, че в Отделението може би се намира в по-голяма безопасност, отколкото свободния свят.

Федералният съд бе постановил, че получаването на поща е право, а не привилегия. Затова писмата не можеха да се отнемат. Но можеха да се следят. Всяко се отваряше от инспектор, освен ако не беше видно, че е от адвокат. Но ако върху пощата на затворника не бе наложена цензура, писмата му не се отваряха. Те се доставяха и се раздаваха в Отделението без закъснение. Колетите също се отваряха в проверяваха.

Мисълта за смъртта на Сам плашеше много фанатици и писмата до него нарастваше лавинообразно, след като Пети областен съд отмени отлагането на присъдата. Предлагаха му силната си подкрепа и молитвите си. Някои му предлагаха и пари. Писмата бяха дълги особено когато в тях се обвиняваха евреите, черните, либералите и другите конспиратори. Някои се оплакваха от данъците, контрола върху притежаването на оръжие и националния дълг. Други му пишеха цели проповеди.

Сам се бе уморил да чете писмата. Получаваше по пет-шест на ден. Постави ги на гишето, когато му свалиха белезниците, и помоли охраната да отключи една вратичка в преградата. Надзирателят пъхна през нея найлоновата торбичка и Адам я взе от другата страна. Надзирателят си отиде и заключи след себе си.

— Какво е това? — попита Адам, държейки торбичката.

— Писма от почитатели — отвърна Сам и като зае обичайното си място, запали цигара.

— Какво да правя с тях?

— Прочети ги. Изгори ги. Не ме интересува. Тази сутрин си почиствах килията. Пречат ми писмата. Разбрах, че си бил в Ню Орлиънс вчера. Разказвай.

Адам постави писмата върху един стол и седна срещу Сам. Вън температурата бе трийсет и осем градуса, а вътре не бе по-хладно. Беше събота и Адам бе с джинси, мокасини и тънко памучно поло.

— Позвъниха ми от Областния съд в четвъртък и казаха, че искат да ме изслушат в петък. Отидох, омаях ги с блестящата си пледоария и долетях обратно в Мемфис тази сутрин.

— Кога ще излезе решението?

— Скоро.

— Комисия от трима съдии ли беше?

— Да.

— Кои?

— Джуди, Робишо й Макнийли.

Сам се замисли за миг.

— Макнийли е печен и ще ни помогне. Джуди е консервативна кучка, ох, извинявай, исках да кажа консервативна американка, назначена от републиканците. Съмнявам се, че ще е на наша страна. Робишо не го познавам. Откъде е?

— От Южна Луизиана.

— А, значи американец, кейджун де.

— Май че да. Той е непреклонен. Няма да ни помогне.

— Значи ще изгубим с два на един. Доколкото си спомням, каза, че си ги омаял с пледоарията си.

— Все още не сме загубили. — Адам бе изненадан от фамилиарността, с която Сам говореше за отделните съдии. Какво пък, нали той изучаваше съдебната система от девет години.