Джон Гришам - Камерата

Посетителят бе изненадан.

— В коя стая има преграда, дето отделя затворниците? — попита той нервно.

— Ами обичайната стая за гости.

— Тогава да идем там.

Двамата надзиратели се спогледаха. Странно бе член от семейството на затворник да има такова изискване. Но пък нищо, свързано със Сам, не бе неочаквано.

Поведоха го към ъгъла и влязоха в празната стая за посетители. Той седна някъде по средата на преградата.

— Сега ще доведем Сам — каза единият надзирател. — След около пет минути.

Сам пишеше писмо на машината, когато двамата надзиратели спряха пред килията му.

— Хайде, Сам. Имаш посетител.

Той спря да пише и ги погледна. Вентилаторът му бръмчеше силно, а по телевизията предаваха бейзболен мач.

— Кой е? — попита той рязко.

— Брат ти.

Сам постави внимателно машината върху полицата За книги и нахлузи гащеризона.

— Кой брат?

— Не сме го питали, Сам. Каза само, че ти е брат. Хайде, тръгвай.

Сложиха му белезниците и той ги последва по коридора. Сам имаше трима братя, но най-големият бе умрял от сърдечен удар още като млад, преди Сам да попадне в затвора. Дони, най-малкият, сега на шейсет и една, живееше близо до Дъръм, Северна Каролина. Албърт, на шейсет и седем, бе зле със здравето и живееше някъде в горите на окръг Форд. Дони му пращеше цигари всеки месец заедно с няколко долара и рядко по някоя бележка. Албърт не му бе писал от седем години. Една негова леля, стара мома, му пишеше, докато почина през осемдесет и пета. Останалите от фамилия Кейхол го бяха забравили.

Сигурно е Дони, помисли си той. Дони бе единственият, който би си направил труда да го посети. Не го бе виждал от две години и сега ускори крачка, когато наближиха вратата на стаята за посетители. Каква приятна изненада.

Сам влезе и погледна към мъжа, който седеше от другата страна на преградата. Лицето му беше непознато. Озърна се и се убеди, че няма друг. Непознатият бе вперил в Сам студен и безизразен поглед. Надзирателите наблюдаваха внимателно, докато му сваляха белезниците, затова Сам се усмихна и кимна към мъжа. После изчака, докато излязат и затворят вратата, седна срещу своя гост, запали цигара, но не каза нищо.

Имаше нещо познато в лицето му, но въпреки това не можеше да се сети кой е. Наблюдаваха се през отвора на преградата.

— Познавам ли те? — попита най-сетне Сам.

— Да — отвърна мъжът.

— Откъде?

— От миналото, Сам. От Гринвил, Джаксън и Виксбърг. От синагогата, от канцеларията за недвижими имоти, от дома на Пиндър и от кантората на Марвин Крамер.

— Уедж?

Мъжът кимна бавно, а Сам затвори очи и издуха тютюневия дим към тавана. Изпусна цигарата си и се сниши в стола.

— Господи, надявах се, че си умрял.

— Това не е хубаво.

Сам го погледна като обезумял.

— Кучи сине — каза той през стиснати зъби. — Мръсно копеле, от двайсет и три години се моля и мечтая за твоята смърт. Самият аз мислено съм те убивал милион пъти, с голи ръце, с тояги, с ножове и с всякакво друго оръжие. Гледах как кръвта ти изтича, чувах виковете ти за милост.

— Съжалявам. Ето ме тук, Сам.

— Мразя те колкото не можеш да си представиш! Ако имах сега оръжие, тутакси щях да те гръмна. Щях да натъпча главата ти с олово и да се смея до сълзи. Боже, как те мразя!

— Така ли се отнасяш с всичките си посетители, Сам?

— Какво искаш, Уедж?

— Могат ли да ни чуят?

— Пет пари не дават какво си говорим.

— Но може би има подслушвателна уредба.

— Върви си тогава, глупако.

— След малко. Но първо исках да ти кажа, че съм тук, следя всичко отблизо и съм доволен, че името ми не се споменава. Искрено се надявам, че това ще продължи. Досега винаги съм успявал да накарам другите да мълчат.

— Много си деликатен.

— Понеси го мъжки, Сам. Умри с достойнство. Ти беше с мен. Беше ми съучастник и според закона си толкова виновен, колкото и аз. Е, аз съм на свобода, но пък в живота няма справедливост. Просто продължавай така и отнеси малката си тайна в гроба, така че никой да не пострада, разбра ли?

— Къде беше през всичкото време?

— Навсякъде. Истинското ми име не е Уедж, Сам, затова не си въобразявай нищо. Никога не съм се казвал Уедж. Дори Доугън не знаеше истинското ми име. Мобилизираха ме през шейсет и шеста, но не отидох във Виетнам. Заминах за Канада и се върнах нелегално. Аз не съществувам, Сам.

— Би трябвало да седиш от моята страна.

— Не, грешиш. Не би трябвало, а и ти също. Като пълен идиот ти се върна в Гринвил. Във ФБР не разполагаха с никакви следи. Никога нямаше да ни хванат. Аз бях достатъчно умен, Доугън също. Ти обаче се оказа слабото място. Това щеше да бъде последният бомбен атентат, последни жертви, и край. Време беше да изчезна. Напусках страната и никога нямаше да се върна на това злощастно място. Ти трябваше да си идещ вкъщи при пилетата и кравите си. Кой знае какво би направил Доугън. Но причината, поради която сега седиш тук Сам, е, че си кръгъл тъпак.