Джон Гришам - Камерата

— Идеята не е лоша. Да се поставят нещата в ред.

— За какво е това бързане? Имам още десет дни.

— Значи вярвате в Бога?

— Да, вярвам. А вие подкрепяте ли смъртното наказание?

— Не.

Сам го изгледа изпитателно.

— Сериозно ли говорите?

— Грешно е да се убива, мистър Кейхол. Ако вие сте виновен за престъплението, значи сте сгрешили, като сте извършили убийство. И правителството също ще извърши грях, ако убие.

— Алилуя, братко.

— Никога не съм вярвал, че Христос иска от нас да убиваме за наказание. Не е проповядвал това. Проповядвал е любов и опрощение.

— Затова чета Библията. Как, за бога, си намерихте работа тук?

— Имам братовчед в Щатския сенат.

Сам се усмихна и дори изхихика след този отговор.

— Едва ли ще издържите дълго. Прекалено честен сте.

— Няма страшно. Братовчед ми е председател на Комисията за затворите и е доста влиятелен.

— Тогава по-добре се молете да го преизберат.

— Всяка сутрин го правя. Исках само да се отбия, за да се запознаем. Ще ми се да поговорим през следващите няколко дни. Ще ми се да се помоля заедно с вас, ако желаете. Досега не съм имал опит с екзекуции.

— Нито аз.

— Плашите ли се?

— Аз съм един стар човек, ваше преподобие. След четири месеца ще навърша седемдесет, ако имам тоя късмет. Но понякога мисълта за смъртта е доста приятна. Да се отърва от това забравено от бога място би било истинско спасение.

— Но вие все още се борите.

— Естествено, въпреки че на моменти се питам защо го правя. Прилича на продължителна битка с рака. Постепенно отслабваш. Умираш по малко всеки ден и достигаш момента, когато смъртта ти изглежда избавление. Ама никой не иска да умре наистина. Дори и аз.

— Четох за внука ви. Сигурно ви е стоплил сърцето. Знам, че се гордеете с него.

Сам се усмихна и погледна към пода.

— Да оставим това — продължи негово преподобие. — Аз ще бъда наблизо. Искате ли да дойда утре?

— Ще е чудесно. Нека да помисля малко, бива ли?

— Разбира се. Знаете процедурите тук, нали? През последните часове ви е позволено да имате двама души при себе си. Адвокатът и свещеникът. За мен ще бъде чест да остана с вас.

— Благодаря ви. А ще намерите ли време да поговорите с Ранди Дюпре? Бедното момче започва да откача в наистина има нужда от помощ.

— Ще дойда още утре.

— Благодаря.

Адам гледаше някакъв филм на видеото. Седеше близо до телефона. От Лий нямаше вест. В десет той позвъни два пъти до Калифорния. Първо се обади на майка си в Портланд. Била потисната, каза тя, но се радвала, че го чува. Не попита за Сам, а и Адам не й каза нищо. Само сподели, че работи много, че е оптимист и че по всяка вероятност ще се върне в Чикаго след две седмици. Тя чела няколко статии във вестниците и мислела за него. Лий е добре, каза Адам.

Втория път позвъни на сестра си Кармен в Бъркли. Обади се мъжки глас, някой си Кевин. Доколкото Адам си спомняше, това бе постоянният приятел на Кармен от няколко години. Тя веднага взе слушалката. Нямаше търпение да чуе новините от Мисисипи. Бе следила внимателно развитието на събитията. Адам й представи нещата в оптимистична светлина. Тя се тревожела за него, тъй като се намира сред ужасните клановци и расисти. Адам заяви, че е в безопасност и че всъщност всичко е много спокойно. Хората са изненадващо мили и приятни. Отседнал е при Лий и се разбират много добре. За изненада на Адам сестра му искаше да узнае подробности за Сам, какъв е, как изглежда, как се отнася му към Адам, желае ли да разговаря за Еди. Попита дали трябва да дойде и да види Сам преди осми август — нещо, за което Адам не се бе сещал. Той каза, че ще помисли и ще пита Сам.

Заспа на дивана при включен телевизор.

В три и трийсет в понеделник сутрин го събуди звънът на телефона. Плътен глас, който не бе чувал преди, отчетливо се представи като Фелпс Бут.

— Вие сигурно сте Адам — каза той.

Адам седна и разтри очи.

— Да, аз съм.

— Знаете ли къде е Лий? — попита Фелпс с равен глас.

Адам погледна часовника на стената над телевизора.

— Не. Какво се е случило?

— Ами загазила е нещо. Полицията ми позвъни преди около час. Хванали са я, че кара пияна в осем и двайсет снощи и са я арестували.

— О, не — простена Адам.

— Не й е за първи път. Когато я хванали, разбира се, отказала да се подложи на проба за алкохол и я затворили в изтрезвителното за пет часа. Във формулярите написала моето име и ченгетата ми позвъниха. Отидох до затвора, а тя вече беше платила гаранция и си беше отишла. Мислех, че може би ви е позвънила.