Джон Гришам - Камерата

— Не. Не беше тук, когато се събудих вчера сутринта, а вие сте първият, който ми съобщава нещо за нея. На кого може да се е обадила?

— Знам ли. Неприятно ми е да звъня на нейните приятели и да ги будя. Може би трябва просто да изчакаме.

Адам се почувства неловко от внезапното му включване във вземането на решения. За добро или зло, тези хора бяха женени почти трийсет години и очевидно бяха имали вече подобни неприятности. Откъде да знае точно той какво трябва да се направи?

— Тя не си е отишла с колата, нали? — попита той плахо, сигурен в отговора.

— Не, разбира се. Някой я е взел. Което повдига друг проблем. Трябва да приберем колата й. Тя е на паркинга до затвора. Вече платих таксата за тегленето.

— Имате ли ключ?

— Да. Ще ми помогнете ли да я прибера?

Адам изведнъж си спомни снимката във вестника с усмихнатите лица на Фелпс и Лий, както и своите предположения за реакцията на семейство Бут. Беше сигурен, че повечето обвинения и жлъч са насочени към него. Ако бе останал в Чикаго, това нямаше да се случи.

— Разбира се. Само ми кажете какво…

— Слезте долу и ме чакайте при портиера. Ще дойда след десет минути.

Адам изми зъбите си, завърза връзките на маратонките си и прекара петнайсет минути, бъбрейки за разни неща с портиера Уилис до външната врата. Черен мерцедес — най-дългият модел в историята, се приближи и спря. Адам се сбогува с Уилис и се качи в колата.

Ръкуваха се, както изискваше доброто възпитание. Фелпс бе в бял спортен екип, със спортна шапка. Караше бавно по пустата улица.

— Предполагам, че Лий ви е споменала някои неща за мен — каза той без следа от загриженост или съжаление.

— Съвсем малко — отвърна внимателно Адам.

— Ами има много за разправяне, затова няма да питам какво ви е казала.

Чудесна идея, помисли си Адам.

— Най-добре да поговорим за бейзбол или нещо друго. Виждам по шапката ви, че сте запалянко.

— Винаги съм обичал бейзбола. А вие?

— Естествено. Това е първият ми сезон в Чикаго, а съм ходил на стадиона в Ригли десетина пъти. Живея близо до парка.

— Наистина ли? Аз ходя три-четири пъти в годината. Имам приятел, който играе от години. Кой е любимият ви играч?

— Мисля, че Сандбърг. А вашият?

— Харесвам по-старите. Ърни Бенкс и Рон Санто. Доброто време за бейзбола беше, когато играчите бяха лоялни и се знаеше кой ще играе в отбора през цялата година. Сега обаче не е така. Обичам играта, но алчност та я разврати.

На Адам му се стори странно, че Фелпс Бут заклеймява алчността.

— Може би, но собствениците написаха учебник по алчност през първите сто години на бейзбола. Какво лошо има в това играчите да си искат парите, които им се полагат?

— Кой струва пет милиона годишно?

— Никой. Но ако рок звездите печелят по петдесет, какво лошо има, ако бейзболните играчи печелят по няколко милиона? Това е забавление. Правят го играчите, не собствениците. Ходя до Ригли, за да гледам играчите, а не защото „Трибюн“ е сегашният собственик.

— Да, но вижте цените на билетите. Петнайсет долара, за да гледате мача.

— Но публиката расте. Запалянковците нямат нищо против цените на билетите.

Минаха през центъра на града, който бе пуст в четири сутринта, и след няколко минути се приближиха до затвора.

— Слушайте, Адам, не знам какво ви е казала Лий за нейния проблем с пиенето.

— Каза ми, че е алкохоличка.

— Така е. За втори път я хващат да кара кола в пияно състояние. Първия път успях да попреча да го съобщят във вестниците, но сега не знам дали ще мога. Изведнъж всички заговориха за нея. Слава богу, че не е прегазила никого. — Фелпс спря колата до бордюра близо до оградения паркинг. — Лекувала се е вече шест пъти.

— Шест пъти ли? На мен ми каза, че се е лекувала два пъти.

— Не можеш да вярваш на алкохолици. Аз знам със сигурност, че се е лекувала поне пет пъти през последните петнайсет години. Любимото й място е един малък център за работа с алкохолици, наричат го Сиринг Крийк. Намира се на реката, на няколко мили северно от града. Там наистина е хубаво и спокойно и се лекуват само богати хора. Спират им алкохола и ги глезят. Добра храна, физически упражнения, сауни и всичко останало. Толкова е приятно, че ми се струва, че някои нарочно ходят там. Затова нещо ми подсказва, че тя ще отиде още днес. Има приятели, които ще й помогнат да постъпи там. Всички в центъра я познават добре. Той й е нещо като втори дом.

— Колко време ще остане?

— Зависи. Най-малко една седмица. Оставала е и по цял месец. Струва две хиляди долара на ден и, разбира се, сметките изпращат на мен. Но аз нямам нищо против. Ще платя каквато и да е сума, за да й помогна.