Джон Гришам - Камерата

— Аз какво трябва да направя?

— Първо, ще се опитаме да я намерим. След няколко часа секретарките ми ще бъдат до телефоните и ще я открием. В такъв момент е лесно да се предвиди какво ще направи. Сигурен съм, че ще отиде в Спринг Крийк. Ще потърся връзки след няколко часа, за да не излезе нищо във вестниците. Няма да е лесно на фона на всичко, което публикуваха напоследък.

— Съжалявам.

— Щом я намерим, трябва да отидете да я видите. Занесете й цветя и бонбони. Знам, че сте зает, знам и какво ви чака през следващите, ъъъ…

— Девет дни.

— Девет дни. Точно така. Но намерете време да идете при нея. А щом всичко свърши в Парчман, предлагам ви да се върнете в Чикаго и да я оставите на мира.

— Да я оставя на мира ли?

— Да. Звучи грубо, но е необходимо. Съществуват много причини за проблемите й. Признавам, че една от тях съм аз, но има и много неща, които вие не знаете. Другата причина е семейството й. Тя ви обожава, но всъщност й причинявате кошмари и много страдания. Не ми се сърдете, че ви го казвам. Знам, че не е приятно, но това е истината.

Адам гледаше оградата от железни халки срещу тротоара до неговата врата.

— Веднъж Лий не пи цели пет години — продължи Фелпс. — Помислихме, че се е излекувала. После осъдиха Сам и Еди умря. След като се върна от погребението му, тя отново падна в черната дупка и си мислех, че няма да се измъкне. За нея ще бъде най-добре, ако останете настрана.

— Но аз обичам Лий.

— И тя ви обича. Но трябва да я обичате от разстояние. Пишете й писма и картички от Чикаго. Цветя за рождения ден. Обаждайте се по телефона веднъж месечно и разговаряйте за филми и книги, но не засягайте семейни въпроси.

— Кой ще се грижи за нея?

— Тя е на петдесет години, Адам, и повечето време е напълно самостоятелна. Вече почти двайсет години е алкохоличка и нито аз, нито вие можем да направим нещо, за да й помогнем. Тя познава болестта. Ще изтрезнее, когато сама реши. А вие не й влияете добре. Нито аз. Съжалявам.

Адам пое дълбоко въздух и сграбчи резето на вратата.

— Фелпс, съжалявам, ако съм причинил неудобство на вас и семейството ви. Не го направих нарочно.

Фелпс се усмихна и постави ръка на рамото му.

— Може би няма да ми повярвате, но семейството ми в много отношения е по-ненормално от вашето. Преживели сме доста тежки моменти.

— Трудно ми е да повярвам на това, сър.

— Но е истина. — Фелпс му подаде връзка ключове и посочи към малка постройка зад оградата. — Обадете се там и те ще ви покажат колата.

Адам отвори вратата и излезе. Мерцедесът се отдалечи и изчезна. А Адам не можеше да се отърси от чувството — и то не го лъжеше, — че Фелпс Бут всъщност все още обича жена си.

О.з. полковник Джордж Наджънт почти не се развълнува от новината за сърдечния удар на Найфе. Старецът се чувстваше доста добре в понеделник сутрин, почиваше си и бе вън от опасност, а на всичко отгоре само месеци го деляха от пенсионирането. Найфе бе добър човек, но вече не бе полезен и стоеше само за да получи по-голяма пенсия. Наджънт смяташе, че може да се кандидатира за директорската длъжност, ако подготвеше правилно стратегията си.

Сега обаче му предстояха по-важни въпроси. Оставаха девет дни до екзекуцията на Кейхол, всъщност осем, тъй като бе насрочена за нула часа и една минута в сряда следващата седмица, което означаваше, че от срядата щеше да изтече само минута. Всъщност вторникът от следващата седмица бе последният ден.

На бюрото му лежеше лъскава тетрадка с кожена подвързия. Отгоре бе изписано най-професионално „Протокол от Мисисипи“. Това бе неговият шедьовър, резултатът от две седмици отегчителна организация. Той бе ужасен от безразборните указания, инструкции и списъци, нахвърляни от Найфе за предишните екзекуции. Беше направо чудо как всъщност са успели да екзекутират някого. Но сега вече имаше план, подробен и внимателно изготвен проект, в който според него не бе пропуснато нищо. Обхващаше сто и осемдесет страници и, разбира се, на всяка страница фигурираше неговото име.

В понеделник сутринта Лукас Ман влезе в канцеларията му в осем и петнайсет.

— Закъсняваш — сряза го Наджънт, който сега ръководеше нещата. Ман беше само обикновен адвокат. Наджънт оглавяваше екипа за екзекуцията. Ман бе доволен от работата си. Амбициите на Наджънт бяха пораснали значително през последните двайсет и четири часа.

— И какво от това? — попити Ман и застана до един стол с лице към писалището. Наджънт бе облечен в обичайните си тъмнозелени панталони без гънки и силно колосана тъмнозелена риза със сива фланелка отдолу. Ботушите му блестяха от жълтеникавокафявата боя. Измарширува зад писалището. Ман го мразеше.